Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (162)

Бой без задръжка

Още не беше се разнесъл димът от последните пушечни гърмежи, когато първа чета с усилен ход отмарширува по пътя за Тиган, прекосявайки гори, долища и рътлини. Калитко беше много доволен от това. И както вървеше в редицата, непосредствено до командира на първа чета, ненадейно рече:

— Аз не се надявах, че така бърже ще тръгнем.

— Трябва да избързаме, преди да са се прибрали в новата си квартира. Да им върнем с изненада за днешната изненада. Взе ли кутията с взрива?

— Турих я в раницата. И запалителните пръчици.

— Доволен ли си сега?

— Не мога да кажа, другарю командир. Аз само исках да изпреварим, дордето не сме тръгнали на поход. Защото, като си помисля какво беше днеска, готов съм да дам не знам какво си, само и само да си измия очите пред бригадния.

— Съвестта ли те мъчи? Но ти нищо лошо не си направил — забеляза Савата. — Спомни си думите на Червенокосия. Той каза: „Тия работи стават, те са неизбежни днес…“ Въпросът, значи, е ликвидиран.

— Той нека си казва, другарю командир. Но пита ли ме той мене какво ми е на сърцето?

— Който и да е бил на твое място, също можеше да се заблуди и доведе в бивака двамата провокатори — заяви писарят.

— Там е работата, че не ме пита — продължи овчарчето, без да слуша. — И чак когато изгоним стражарите от казармата, тогава ще видим дали съм доволен.

Разговорът им внезапно се прекъсна. Между дърветата изведнъж се показа селото, разположено на единия бряг на дола. Писарят даде знак с ръка: спри!

Четата застана на място, след туй всички ботевци се придвижиха и заобиколиха командира си.

— Другари, тук ще останем до мръкнало и сетне ще продължим нататък — добави той. — А сега разгледайте добре местността и разположението на казармата.

— Ето я там на рида, в светлината на залеза.

— Трудно се вижда — обади се Румен. Но след залеза всичко ще разберем.

Писарят определи задачите на всеки един, като напомняше, че поради характера на работата всеки трябва да действува добре обмислено и самостоятелно, без да чака заповед…

В четата имаше десетина другари, облечени с войнишки и стражарски униформи и ботуши. Облеклото им бе попаднало при разни сражения, както и от днешните боеве. Командирът нареди момчетата да се потегнат и като забеляза, че външно те не се различават от тиганската рота контрачетници, каза:

— Надеждата ми е във вас…

Казармата беше стара, изградена върху голия хълм над селото. Тя бе останала още от турско време, като изпърво служеше ту за лесничейство, ту за горски пункт. Зидовете й бяха дебели като крепостни стени, но на места дълбоко изкъртени и подронени от времето. Отдалече тя приличаше на грамадна, спъхната и разкривена сива гъба с множество прозорчета. Едва през последните десетина години хълмът около казармата беше залесен с борови дръвчета.

Когато слънцето заседна зад далечните вериги на планината, четата тръгна за дола, изви наляво през селската курия, изпълзя на хълма и се притаи в нискораслата горичка, недалече от казармата.

Наоколо царуваше пустота. Само часовоят отмерено крачеше под полуизкривената на една страна казармена стряха, покрита с пепеляво-зеленикави плочи. Сегиз-тогиз той заставаше пред широката дъбова врата, облягаше гръб и се заглеждаше в далечината, потънала във вечерен здрач. Може би той чакаше да види или чуе някакъв знак от своите пръснати другари, които още не се завръщаха от своята контраакция.

Ненадейно откъм дола се понесоха проточен кучешки лай, неразбрани човешки викове, след това тишината бе пробудена от пушечни изстрели.

Този необичаен шум беше подозрителен. Но не след много всичко се изясни: партизанските патрули донесоха, че из селото върлуват и се разпореждат, пияни като кютюци, полицейски стражари и агенти…

Не само в село Тиган върлуваха те, а и в останалите околни селища, дето се въртяха на групи на групи разбитите под Гребена полицаи, предвождани от своите озверени началници.

След като бяха бити на два пъти през деня, тия хора, за отмъщение, хукнаха да дирят ятаци и укриватели на партизани. Ходеха от къща на къща, изригваха най-долни псувни и закани, биеха и гонеха народа, бъркаха из сандъците на девойките и задигаха каквото им попадне.

Понякога те караха селяните да си вземат най-необходимото — горни дрехи, черги и хляб, и ги подкарваха като стадо към Велево, безцелно да пълнят тамошния полицейски арест.

— Ятаци! Кучета! Солени и през носа ви ще излязат падналите другари! — Така се заканваха полицаи и стражари.

— Ще ви изселим, селото ще запалим, та семето ви да не остане!…

Други команди прескачаха плетища и вратници, задигаха кокошки от курниците и на самото място си устройваха безплатни гуляи.

Но пострадалите не смееха да отворят уста: само на една противна дума пияните агенти отговаряха с куршум и палеха селските къщурки и пленници.

Наско Ширита се обади:

— Бай Сава, да вървим в село… А-ах!… — и проскърца зъби.

— Шт! Не мърдай! Гответе се за нов удар, другари! Бой без прекъсване!…

Край казармата растеше кестеново дърво с гъста зеленина, прилична в тъмнината на черковен купол. Писарят изпрати овчарчето да се покачи на дървото и да хвърли поглед в казармата, на единия край на която мъждукаше червеникава светлина на газена лампа.

Заедно с малкия полази и Ширита. Неусетно стигнаха кестена и се притулиха зад стеблото му. Часовоят едва-едва се тътреше под стряхата на сградата, без да подозира близката опасност.

Четникът застана на колене, Калитко стъпи на раменете му и като се хвана за един от клоните, бързо се покатери и изчезна в шумата на дървото. За по-голямо удобство и лекота той беше събул и завързал цървулите си за гърба на раницата.

— Има-няма десетина души, другарю командир, а повечето легла са празни — предаде овчарчето, когато се върна обратно в нискораслата горичка.

Собствено в казармата нямаше никакви легла, а две редици платнища, пълни със слама, гъсто наредени под прозорците. Върху тях се търкаляха няколко полицаи, покрити с шинели; други — със забинтовани ръце и глави — седяха омърлушени покрай стените. Това бяха леко ранените през деня, които своевременно се бяха прибрали в казармата. По голите стени личаха накачени презрамни торбички, а пушките на стражарите бяха струпани накуп в едина ъгъл на помещението. Началниците и агентите бяха разквартирувани из селото.

Докато Калитко подробно описваше виденото, неочаквано от дъбовата врата излезе полицейският старши — началник на караула. Между него и часовоя се завърза разговор, но не можеше да се чуе нищо ясно. Старшията седна на дъсчената пейка край зида и разговорът им продължи да се води вяло и отпуснато.

Писарят отправи очи нататък. Времето минаваше, а ония не спираха да бъбрят.

— Е, сега?… — пропусна някой. — Ще нападаме ли?

— Веднага! — отговори командирът. — Всеки миг приятелите им могат да се приберат от селото в казармата.

Савата, помощник-командирът Борил и десетниците се заделиха настрана и зашепнаха. През това време вълнението у четниците непрекъснато се засилваше, но никой не отваряше уста да заговори. Всякакви приказки бяха строго забранени.

Неочаквано по пътеката, която разделяше хълма на две, се зададоха трима стражари с каски на главите. Фигурите им все по-ясно се заочертаваха върху тъмния фон на небето, по което светеха няколко едри звезди. Те, изглежда, бяха порядъчно пийнали, клатушкаха се неспирно и пееха с пресипнали гърла.

Когато наближиха казармата, на часовоя се стори, че разпозна едина от гласовете и рече:

— Тенката, господин старши… Здраво се е нарязал!

— Хей, Тенка, твойта вяра! — викна караулният, като стана от пейката и тръгна срещу пияните. — Носиш ли нещо и за мене?…

— Тра-ла-ла! Тра-ла-ла! — пееха ония, без да отговорят.

— Ама че прасета! — Старшията измъкна пистолета си и го насочи към гърдите на един от стражарите.

— Няма да ви пусна в казармата, щом няма за мене…

Той препречи пътя им и се сниши, за да погледне под каските лицата на пияниците. Но веднага стана нещо, което нито старшията, нито часовоят, който се смееше на думите на началника си, очакваха.

Старшията мигновено получи един страшен удар в стомаха и изтърва пистолета. И пушката на часовоя бе измъкната от ръцете му. Двамата „стражари“ го повалиха възнак, а третият лежеше вече върху гърдите на старшията и викаше:

— Ние носим смърт на врага, а не вино! Мирувай, иначе аз знам и да трепя, ако не слушаш!

Това беше Наско Ширита.

Едновременно с това писарят стремително поведе десетина четници откъм горичката. Нахлуха в казармата и бързо се справиха с останалите, които, събудени от шума, веднага надигнаха глави с размътени от съня очи. Но когато разбраха истината, някои хукнаха към изхода, други наскачаха по прозорците, като диреха изход за бягство, ала напразно — от всеки ъгъл ги дебнеха заплашителните дула на партизанските карабини и автоматки.

— Стой! Не мърдай!…

Навързаха ги по двама и ги откараха при резервата на четата в горичката.

— Сядай! — заповяда командирът и веднага започна бърз разпит: — Откъде си ти, какво търсиш тук? Каква е миналата ти дейност? Има ли между вас агенти?

Оказа се, че в казармата не нощува нито един агент…

Между това около хълма бяха поставени партизански засади, а Лилян — един от тримата „стражари“ — беше заместил полицейския часовой и бавно крачеше пред казармата.

Калитко трескаво метеше със стражарските сламеници пода на старото помещение, като предупреждаваше тия, които му помагаха:

— Другари, тук — в средата! Трупай накуп!…

Когато купът от сламеници стигна почти до тавана, овчарчето изтърча и доложи на командира:

— Готово, другарю командир, да палим ли?

— Аз ще дам знак, не бързай — отговори Савата и продължи прекъснатия разпит.

Изпърво обезоръжените и изплашени до смърт контрачетници се изкарваха, че никакъв грях не лежи на душите им, но когато писарят ги заплаши, че ще трепе наред и може би между сухото ще изгори и суровото, някои от тях веднага започнаха да клеветят и стана ясно, че всички бяха с ръце, окървавени от яташка и партизанска кръв.

„Трябва да ги колиш наред“ — помисли си Ширита, като трепереше цял от гняв и възмущение.

А писарят заповяда:

— Дрехите долу! Лягайте по очи и никакво мърдане! Ще видим след това какво ще решат другарите…

Като се поотдалечиха малко, Наско хвана писаря за дрехата и попита:

— Писаре, ти наистина ли смяташ да оставим живи тия гадове?

— Ами ти как смяташ!

— Остави ги на мене, бай Сава — почти с молба в гласа прошепна Ширита. — Аз лесно ще се разправя с тях.

Командирът се поспря, изгледа строго в очите неумолимия десетник и отчетливо произнесе:

— Ширит, помни и не забравяй, че тук аз съм началник! Че тук не е село Ягодово… и ще почна да наказвам! Изглежда, че си одрал кожата на Саръндаков. Но да беше станал тогава полицай! Какъв ще бъде политическият ефект, ако почнем да колим наред? Да не сме касапи като хитлеристите? Не, ще ги оставим, без да падне косъм от главата им. Стига им този урок, че сме в състояние да ги помилваме. Това още повече ще засили авторитета на въстаническата борба. Чуваш ли как?

И заповяда:

— Вземи неколцина от пленниците, които да носят иззетото оръжие и дрехи, и с двама другари вървете и чакайте при Велева чука завръщането на четата.

След това писарят се обърна към Калитко, който вървеше по петите му в очакване знак за палеж, и каза:

— Пали!

Калитко се втурна към казармата.

Изведнъж купът от сламеници, лизнат от проточените през тъмния дим езичета, пламна от всички страни. В казармата се разгоря голям огън, който обързо обхвана тавана и покрива на старата сграда. Езичетата се превърнаха в буйна огнена стихия, примесена с безброй рояци искри, и се изви с диво пращане към тъмното небе.

След малко командирът и Калитко бързо се отправиха за мястото на една от засадите, където ги чакаше Страхил със Скрипята — готова за нов огън срещу врага.