Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (156)

В късна нощ

Сред затихналия в сънен покой лагер само един човек не спеше — Зеленко. Той лежеше по гръб, поставил ръце под главата си, и се любуваше на осеяното с безброй звезди планинско небе. Когато се умори да бди и умората започна да притъпява чувствата му, той беше вече готов да потъне в дълбок и крепък сън. Но внезапно го сепна писък на нощна птица и отвори очи. Старият войник леко се надигна и веднага забеляза недалече от себе си някаква сянка, която се провираше между спящите. Той помисли, че това е някой другар от постовете. Но постоянните партизански постове, които нощем биваха отдръпвани назад и разполагани непосредствено до бивака и чието внимание главно бе насочено да следят за опасност отвън, нито се виждаха, нито забелязваха какво става зад гърба им.

Зеленко още в първия миг беше готов отново да сложи глава върху раницата и да забрави станалото. Но ето че пред очите му изплава втора сянка, която ненадейно се откри зад първата и привлече вниманието му. Чичин вторачи поглед, за да разбере кои бяха те, ала напразно. Чак когато сенките преминаха една след друга наблизо край него, едва тогава той ги разпозна. И изведнъж си спомни думите на малкия:

„Съмнителна работа: постоянно са заедно, а все мълчат и седят като гърнета, без да си продумат. Сигурно се пишманят, задето са станали партизани.“

Старият войник застана на колене и видя как те се озъртаха на всяка крачка и пристъпваха бавно, бавно като крадци.

„Тук има нещо!“ — каза си той и сънят му бързо се изпари.

Сенките изчезнаха зад старата ела, където се намираше кухнята. Измина доста време, а те още се не връщаха, сякаш бяха потънали в земята. Тогава Чичин разбуди овчарчето, като го сръга по ребрата.

— Ти ли буташ? Защо? Остави ме да спя. Не ми се слушат приказки!

— Шт! — Зеленко предупредително затули с длан устата му и прошепна: — Стани! Има нещо, казвам ти.

Момчето напълно се пробуди.

— Какво има? — плахо попита то.

— Белият каскет и синьото палто сякаш се отлъчиха натам…

— Защо?

— Стани да разберем каква е тая игра.

Зеленко грабна пушката си и се повлече по колене.

Калитко го последва. Но около кухнята беше пусто.

Не се виждаше жива душа.

Протекоха около десетина минути. Нищо. Чичин се наведе над ухото на малкия и промълви:

— Офейкаха и отвлякоха пушките!

— Само синьото палто… на него дадоха днеска пушка. Да дадем сигнал на постовете и да им попречим…

Калитко не беше довършил, когато двете сенки, отново се показаха, подадени над храстите, и припълзяха към кухнята. Те се повъртяха над пълния с чорба казан, от който още излиташе топла пара, и сетне пак изчезнаха. Оттеглиха се зад близките скали, като лазеха приведени почти до земята.

— Бягай доложи на командира, а аз тръгвам след тях! Бърже!…

Мануш спеше дълбоко и тъй крепко хъркаше, че рейката на палатката се тресеше зад гърба му. Калитко го разпозна между спящите командири и го дръпна за крака.

— Другарю командир! Другарю командир! — От вълнение той беше загубил гласа си и съскаше с широко отворена уста.

Разбудиха се и бригадният, и командирът на първа чета.

Калитко на един дъх им обясни работата.

— Бягай обратно! Идем! — рече Червенокосия и скочи на крака. Те спяха почти облечени, само с изути ботуши и обуща и за минута време вкупом излетяха навън.

Някои партизани, които бяха усетили тичащите край главите си, веднага наскачаха с карабини в ръце и взеха да се питат уплашено:

— Какво става?

— Обкръжение?…

— Тихо, другари! Тихо! — викаше Горан, като спираше на места да ги успокоява. — Всичко е наред, останете по местата си!

Мануш вече тичаше след овчарчето. Но изведнъж го изгуби от очи. Той застана на място и се огледа, но не виждаше друго, освен непрогледния мрак.

Червенокосия нареди да се блокира гората:

— Те няма накъде да бягат, освен през Гребена. Мануш, бърже да се подсилят постовете около бивака!

Калитко знаеше къде да дири бегълците. Зеленко също. Двамата изчезнаха зад скалите, без да се обадят един на друг. Карабините лежаха готови в ръцете им. И изведнаж пропука изстрел. Куршумът рекушира и писна край ухото на овчарчето. Калитко падна по очи.

— А-ах, мръсник! Утрепа ме! — изрева с цялото гърло той и привлече вниманието на другарите си.

В бивака настъпи смут. Но десетниците се намесиха и скоро въдвориха реда.

Сраснат за скалата, върху която бе паднал, Калитко най-сетне дигна глава и забеляза недалеч в тъмнината своите нападатели. Те си прошепнаха нещо и гърбом запълзяха назад. Орловоносият не знаеше дали момчето е убито и чакаше то да мръдне, за да му стреля повторно. Като схвана опасността, Калитко се престори на мъртъв и близо две минути лежа неподвижно. Тогава бегълците скочиха на крака и хукнаха към Гребена.

Зеленко, привлечен от гърмежа, долетя тревожен и задъхан. Той видя падналия Калитко и се наведе, за да го обърне по гръб. Но овчарчето веднага рипна на крака.

— Бягай след тях, вдясно, а аз изтук! — рече то.

След тях се спуснаха и други. Бегълците дълго се отбраняваха със своята единствена пушка, но партизаните не отговаряха на стрелбата им. Така бе заповядал Червенокосия. Те трябваше да ги обградят и най-сетне сполучиха. Орловоносият разбра, че съпротивата му беше безцелна, но не се предаде, докато не изстреля и последния куршум.

Пръв Калитко пристъпи към тях, обезоръжи ги и каза на по-стария:

— Карай пред мене! Ти никак не правеше сметка, че за овчарчето Калитко още не е излян куршум, който да го свали на място. Сега ще се разправяме! — Само това продума той, защото бригадният се намеси и заповяда да доведат причинителите на нощния смут в щаба на бригадата.

А когато виновните застанаха пред палатката, той повторно заповяда:

— Завържи им ръцете! Така. Калитко изпълни заповедта.

Около палатката се трупаха всички, като се блъскаха един друг, и всеки бързаше да узнае какво бе накарало тия хора да бягат.

Командирът даде знак на четниците и те насядаха в полукръг пред палатката.

Започна незабавен разпит.