Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (139)

Един приятел на партизаните

Часовоят отвори вратата на килията и влезе в разговор с арестувания. Той често си позволяваше това и писарят виждаше в поведението му нещо подозрително.

— Дълго ли ще се бият шумкарите с войската? И дали ще издържат? — подхвана войникът.

Савата мълчеше, загледан пред себе си. В сърцето му нямаше място за никакъв разговор. Между това, той току вдъхваше с разширени ноздри въздуха в килията, сякаш усещаше, че в него бе останала миризмата на гниеща плът.

— Ако партизаните спечелят, ще стане ли по-хубаво за народа? — повторно се обади момъкът.

Писарят дигна рамене и наруши мълчанието си.

— Какво знам, какво да ти кажа? Трябва да се знае защо се бият партизаните, за да разберем това.

Войникът схващаше, че затворникът се пази и каза:

— Тъй е. Ти не бива да се отпущаш, защото е опасно…

— И за тебе е опасно: забранено е да се водят разговори с арестантите. Не познаваш ли войнишкия устав?

— Повечето началници излязоха с ротата да завардват партизани. А щом Лимонката е дежурен, никой от нас не се бои, че ще загази.

— Има ли партизани наблизо? — позапита престорено нехайно писарят.

— Тази заран се мярнали, казват…

Лимонов също, когато биваше дежурен, обичаше да разговаря с него и това донякъде учудваше затворника. Веднъж подпоручикът му каза, че се познава с главатаря на отреда; но той, командирът, сигурно го е забравил.

— Много вода изтече оттогава — добави същевременно той.

При това писарят научи от него за последните събития в коритото.

Преди часовоят повторно да се обади, чу се шум от бързи стъпки. Войникът побърза да дръпне вратата и изшътка:

— Някой иде!

Стъпките пресякоха коридора, хласна се някаква врата, сетне всичко заглъхна.

Малко след това Лимонов излезе от дежурната стая и се отправи към килията.

— Подполковникът беснее — каза той между другото. — Виновниците още не са открити.

Писарят мълчаливо слушаше, без да отрони звук.

Дежурният продължи:

— Откакто Червената армия взе да бие швабите, нашите комунисти станаха много дръзки. И съвсем ясно е, че ще изгубим войната заради хитлеристите.

Войникът стоеше при ъгъла на коридора и следеше с очи към изхода — да не дойде някой началник отвън.

Подпоручикът извади неразпечатана кутия цигари и я подаде на арестанта.

— Вземете — от мене.

— Не пуша.

— Вземете, моля!

Писарят не беше пушач, но сегиз-тогиз вземаше по цигара в уста и не отказа да вземе кутията. Разговорът с Лимонов му харесваше, харесваше му и поведението на часовоя, затуй не искаше да оскърби никого.

— Пушете свободно — заяви офицерът. — Често пъти обстоятелствата ни карат да изменяме на някои наши принципи.

Запалиха и двамата.

Между това писарят не сваляше очи от малко женственото, с кафяви къдрави коси лице на дежурния и си мислеше: тук става нещо, тук се крие може би някаква уловка — и чакаше какво ще каже още Лимонов.

— Аз съм слушал да се говори за вас — ненадейно подзе младият офицер и като се позапъна, продължи: — Държите се като истински комунист. Това говори много добре за вас. Само че в едно не мога да бъда сигурен: бихте ли посегнали на себе си, ако изпаднете в положение, от което няма избавяне… без да продумате думичка?

Какво искаше този човек от писаря? Не беше ли пратен той от подполковника да го изкушава?…

Малко след това подпоручикът зашепна тъй тихо, че Савата трябваше да сложи ръка на ухото си:

— Представете си, че изскочите оттук по някакви тайнствени обстоятелства… и сетне ви хванат. Ще бъдете ли способен да се самоубиете, без да промълвите думичка за тия обстоятелства?

Разговорът ставаше твърде интересен. Писарят прие сериозен вид и каза:

— Не желая да изскачам при никакви други обстоятелства, освен когато законно бъда освободен от вашия шеф. Какви са тия сантименталности, не разбирам!

— Ти ще бъдеш убит, не бива да си въобразяваш нещо друго — откровено и приятелски заяви Лимонов, като премина на „ти“. — Знам: ти се страхуваш от мене, пък аз имам да ти направя едно предложение… Но преди всичко нека се разберем. В началото на войната аз също бях запален поклонник на германците. И бях готов да ги защищавам с цената на живота си. Но след разгрома на хитлеристката армия при Сталин град взех да се опомням и оттогава насам нито за миг не съм се съмнявал, че немците ще изгубят войната. И сега — защо да крия? — у мене съществува може би едно силно развито чувство на страх или инстинкт за самосъхранение, затуй, когато ми падне случай, гледам през куп за грош на моята военна служба…

Задъхан и шепнещ, с пламтящи очи, Лимонов замълча за миг, измъкна от джеба си един броунинг и го подаде на Савата с думите:

— Засега на тебе ти е нужно това нещо и прави, както намериш за добре. Ще имаш моята пълна подкрепа. Бягай без колебание, войникът е мой. И отново ще постъпи на пост към полунощ. Той е подготвен и решен заради мене на всичко.

Писарят отказа да се възползува от предложението. Той се боеше, без да се издава.

— Помисли пак — настояваше офицерът. — Да не се разкайваш после? До полунощ има достатъчно време. И нека се условим така: ако се обадиш на часовоя — „Дай ми клечка кибрит“, — това ще бъде знак, че си решил… А пистолета ще задържа, но той пак ще бъде на твое разположение, когато пожелаеш.

— Не си правете труд — рече писарят и стъпка цигарата, която бе опарила пръстите му.

Подпоручикът ядосано побягна навън. Той беше пребледнял и преди да излезе от казармата, кривна в другото крило на коридора, за да разтърка с длани побледнелите си бузи, като си казваше:

— Какъв дурак бил този писар!

Държането му бе чудно, но естествено, без всяка задна мисъл. Той не беше получил още писмото на командира, което преминаваше от ръка на ръка между тайните сътрудници на съпротивата, а искаше на своя глава и отговорност да помогне.

Денят измина, дойде и нощта. Войникът отново постъпи на пост. През целия ден той изгаряше от нетърпение и чакаше настъпването на нощта, за да изпълни волята на началника си. Защото — мислеше си той — другите офицери не виждат, но Лимонов вижда накъде ни водят германците…

Заедно с това момъкът често надаваше слух към килията. Но арестантът мълчеше и не се обаждаше.

Часовоят продължи да крачи в мълчанието на късната нощ. Не след много той отвори вратата и попита с пресъхнала уста и развълнувано сърце:

— Писаре, няма ли да запушиш?…

Писарят се правеше на заспал и не се обади.