Ники Пелегрино
Рецепта за живот (9)

Бабета

Все по-често Бабета се улавяше, че отправя поглед към отворените порти на „Вила Роза“. Сякаш къщата най-сетне се бе събудила от дълбок сън. Капаците на прозорците бяха широко разтворени, дворът гъмжеше от стълби и кофи с боя. От сутрин до вечер влизаха и излизаха хора. Много от тях почти не забелязваха Бабета, а онези, които й хвърляха по някой поглед, подмятаха по едно „бонджорно“ и продължаваха забързани по пътя си. Имаха много работа — да боядисат стените, да наместят и заменят керемиди, да изсекат нови стъпала в скалите към морето. Бабета вече не беше част от всичко това. Въпреки всичко продължаваше да стои край портата и да наблюдава.

Дори Нунцио се надигна от стола си и застана до нея един-два пъти. Бе вдигнал ръка към работниците, кимайки. Тя се опита да го заговори, но той се завъртя на пета и се върна на стола си.

Човекът, когото Бабета най-много чакаше да срещне, бе жената с папката. Искаше да й напомни за уговорката им Бабета да поеме отново грижата за градината. Повече от очевидно е какво направиха онези идиоти от градинарската фирма. По-добре да възложат на нея тази грижа и само от време на време да пращат човек за по-тежката работа. Когато обаче синьората се появи с лъскавия си фиат, тя изглеждаше притеснена. Кимна рязко на поздрава на Бабета и побърза да влезе в двора, без да се спира. Беше видимо ядосана, развика се на работниците, че действат много бавно. Бабета можеше да й каже, че някои поправки може да се направят по друг начин, но предпочете да стои и само да гледа.

— Синьора, имате ли една минута? — престраши се тя, когато жената се върна при колата си. — Става дума за градината.

— Нямам никакво време сега — прекъсна я жената и понечи да се качи във фиата.

Бабета видя, че изпуска възможността да говори. Изведнъж синьората се спря и извърна лице.

— Всъщност, може би ще можеш да ми помогнеш. Имаш ли нещо против да ми направиш една услуга?

— Не, разбира се — с готовност отговори Бабета.

— Официално къщата не е обявена на пазара, но имам клиентка, която иска да я погледне въпреки всичко. Ще дойде днес следобед, а аз няма да успея да я придружа. Ако ти оставя ключа, ще можеш ли да я разведеш? Знам, че искам много, но…

— Няма проблем. Ще се радвам да помогна. — Бабета протегна ръка, взе ключа и бързо го пусна в джоба си, сякаш се страхуваше, че синьората ще размисли. — Как се казва жената?

— Аврора Грей. Англичанка е, но говори малко италиански. Доста разбира, стига да говориш по-бавно. Покажи й и къщата, и градината. Искаше ми се да съм тук, но…

Тя натисна газта и пое мощно нагоре по хълма, вдигайки облак прах след себе си. Бабета сложи длан върху джоба с ключа, все едно бе получила висока награда. Никога не бе влизала в къщата. Не беше и мислила, че някога това ще се случи.

През остатъка от деня страшно й се искаше да сподели с някого новината, но наоколо нямаше никой, който да се интересува от нея, най-малкото пък Нунцио, който вече се бе качил в стаята и си беше легнал. Ето защо продължи с всекидневните си задължения, като внимаваше за появата на англичанката. Питаше се как ли изглежда, дали е богата и защо ще иска да купи „Вила Роза“.

Денят преваляше и тъкмо Бабета взе да се безпокои, че никой няма да дойде, когато забеляза някаква кола да се спуска надолу по хълма. Изтича до портата с ключ в ръка, за да е готова.

— Бонасера — провикна се тя към жената, която вече заключваше колата.

Жената се усмихна. Беше висока, с медночервена коса и все още хубаво лице.

— Бонасера — отвърна новодошлата. — Хубава вечер, нали? Страхувах се, че ще завали и няма да видя мястото както трябва.

— Вие ли сте Аврора Грей? Казвам се Бабета. Синьората помоли да ви покажа „Вила Роза“, тъй като е заета тази вечер. Ако дойдете с мен, ще ви заведа веднага.

— Не, не. Предпочитам да видя първо градините и после ще отида до брега. Къщата може да почака.

Искрено разочарована, Бабета поведе англичанката през градината, като й показа различните овощни дървета и няколко пъти внимателно изтъкна, че доскоро тя се е грижила за тях, за да дават плодове.

Тръгнаха по пътеката към морския бряг и Бабета видя, че стъпалата все още не бяха поправени.

— Опасно е да продължаваме нататък, синьора. Но през лятото тук е много красиво. Метална стълба се закрепва за скалите и тогава може да слезете долу и да плувате, когато морето е спокойно.

— Звучи добре. — Жената оглеждаше стъпалата. — Сигурна съм, че ще успея да сляза долу. Само трябва да внимавам.

Преди Бабета да успее да я спре, посетителката пое надолу по ронещите се стъпала. Не беше първа младост, но бе пъргава и скоро се озова върху скалите и се загледа към синевата на небето, която се отразяваше във водата.

— Май това е всичко — промърмори жената.

Самата сграда очевидно не я интересуваше особено. Бабета показваше всяка стая, бърчейки нос при вида на пластовете прах по белите теракотени плочи, по прокъсаните пердета, мислейки как би изглеждало тук всичко, ако й бяха позволили да влезе вътре. Аврора Грей се интересуваше далеч повече от гледката, която се разкриваше. Спираше пред всеки прозорец и дълго и замечтано гледаше, докато слънцето започна да залязва и сините слоеве на хоризонта постепенно порозовяха.

— Видях достатъчно — обърна се жената към Бабета.

Посетителката се отдалечаваше с колата си, когато Бабета вдигна очи към статуята на Исус. Стоя така известно време, след което сви рамене и влезе у дома, за да приготви някаква вечеря за горкия Нунцио.