Ники Пелегрино
Рецепта за живот (17)

Бабета

Бабета замисли плана си една вечер, докато стоеше вън и съзерцаваше осветената статуя на Исус високо на хълма. На следващата сутрин взе лопата и се запъти към „Вила Роза“. Спря на мястото, където, преди да се появят градинарите се намираха лехите със зеленчуци, в които двамата с Нунцио засаждаха сладкия червен лук и малките чери домати. Сега пред нея лежеше изравнената, с цвят на канела, пръст. Бабета бе очаквала някой да се появи и да запълни мястото с никому ненужни цветя, които много скоро щяха да повехнат, ако някой не се сетеше да ги полее. Ала никой не се появи и пръстта седеше гола и празна.

Тя очерта лехите с острието на лопатата и се замисли как да подреди разсада. Артишокът в дъното, където стръковете можеха да се разпрострат настрани и нависоко, два реда дървени колчета за доматите, в сенчестия ъгъл щеше да хвърли семена на зелени растения и подправки, които не обичат пряка слънчева светлина.

Бавно и систематично започна да обръща пръстта. По-късно щеше да донесе торба компост от своята градина, богат прегорял тор от пилетата и прасетата. Едва след това щеше да насади разсада и да хвърли семената, които щеше после да полива старателно. Това щеше да е нейният подарък за англичанката Аврора Грей.

Вероятно животът й тук бе към своя край. Наближаваше мигът, в който двамата с Нунцио щяха да се разделят с къщата, която тя така старателно чистеше и миеше всеки ден, и със земята, изхранвала ги години наред. Мисълта за това по-скоро я стъписваше, отколкото да я плаши. Дали пък и тя като Нунцио не започваше да се срива вътрешно, да се оттегля в някакво празно пространство в себе си, откъдето излизане нямаше? Дълго време беше страшно сърдита на мъжа си, но докато забиваше лопатата, се питаше дали последните й години нямаше да минат по-лесно, ако възприемеше неговото държане. Може би той бе избрал по-разумния път.

Колкото и силно и здраво да бе тялото й, тренирано от годините тежък физически труд, чувстваше, че остарява, а и онова, което искаше от живота, не се бе променило много от времето, когато бе малко момиче.

Също както сестрите си, тя следваше пътя, който избираше баща им за тях. Сутрин му помагаха да плете кошниците, а следобед работеха с майка си да отглеждат храната за семейството в очакване на подходящия съпруг, за да създадат свои семейства.

В много отношения Нунцио беше добра възможност. Имаше постоянна работа в строителните бригади, които копаеха тунели в планината. Всяка сутрин го изпращаше с храна, която да поддържа силите му — хрупкав хляб, мортадела и покрита с фолио купичка ригатони с кюфтета, опечени същата сутрин. Целия ден тя се грижеше за градината, за прасетата и пилетата, плетеше кошници, докато след много години най-сетне се появи София.

Дъщеря й вече беше голяма и не живееше с тях, правейки отчаяни усилия да роди свое дете, а те двамата с Нунцио вървяха неумолимо към края на дните си. Бабета не беше тъжна от този факт. Истината е, че не изпитваше нищо.

Щеше да направи градина за англичанката, а после щеше да изпълни онова, за което София настояваше отдавна. Да вземат малко жилище в Тривенто за тях двамата с Нунцио — малки стаи без изглед и със сигурност без земя, която да може да прекопава с лопатата си. Тялото й щеше да се отпусне с годините, но това нямаше значение. Никой друг нямаше да го забележи, освен самата тя.

Бабета наведе глава и заби по-енергично острието на лопатата, като спираше от време на време, за да избута назад шапката, която я предпазваше от силното слънце. Нямаше много време. Всеки момент англичанката можеше да пристигне и Бабета искаше градината да е вече засадена и готова.

Внезапен звук от удар на друга лопата в каменистата пръст я накара да подскочи. Огледа се и видя, че съпругът й стои в другия край на зеленчуковата леха. Привел гръб, той копаеше енергично. До него лежеше мотиката му и торба с компост.

Нунцио вдигна глава и погледите им се срещнаха, но не отрони и дума. Бабета също запази мълчание. Върна се към работата си, все едно това бе най-обикновен ден от предишния им живот.