Ники Пелегрино
Рецепта за живот (85)

Бабета

Пролетта настъпи и Бабета започна да чака синьората с кожената папка. Убедена бе, че тя ще се появи, ще започне да се суети, да прави списък със задачи. Сетне щеше да закачи надпис на портата на „Вила Роза“, с който се съобщава, че имотът отново се продава, макар че никой друг, освен Бабета няма да го види или да се заинтересува.

Мълчеше си, но докато гледаше през кухненския прозорец как Рафаела и Чиро прекопават и садят в градината, както бяха обещали предишната есен, се тревожеше, че те може и да си губят времето. Дали щяха да видят първите узрели домати и лъскавите зелени листа на магданоза? Не и ако синьората се появи, а тя със сигурност щеше да дойде всеки момент.

Старата жена имаше чувството, че вътре в нея нещо се бе променило драматично. Опита се да си спомни кога, вместо да стъпва, е започнала да влачи краката си. Кога започна да пристъпва предпазливо надолу по стълбите и да дреме по цял следобед? Тази последна зима костите я боляха повече от обикновено и сега светлината на пролетното слънце я дразнеше. Тя стоеше вътре и чакаше.

Дори телефонът спря да звъни. Не й липсваха мъчителните разговори с Лейла, но не преставаше да мисли за нея, опитвайки се да си представи живота й в Англия. Вероятно бебето вече се беше родило, детето на Лучо. Алис със сигурност беше при нея, за да се погрижи за всичко, за което Лейла не се сещаше. Бабета си ги представяше как се суетят и действат, докато часовете минават един след друг, около малкото създание в ръцете им.

Добре помнеше тези първи дни и седмици. Децата порастват и много скоро се отделят, но в първите месеци те са само твои. Представяше си какво изпитва Лейла, откривайки този факт. Отново поглеждаше през прозореца към приятелката си Рафаела, заета със саденето на фасул във вече топлата земя, докато мъжът й, също както Нунцио навремето, прекопава пръстта, и си мислеше колко ли голяма е тяхната болка.

Болка, която и Бабета изпитваше. Много пъти в края на лятото си беше представяла как седи под сянката на наровото дърво и полюшва с ръка люлката или бди над детето, докато Лейла пише, а Алис готви в кухнята. Беше се залъгвала с мечти за бъдещото лято.

По-късно си даде сметка, че нищо такова няма да й се случи. Лейла бе прибрала най-добрата част от бъдещето и го пазеше само за себе си. Лучо не я спря да го направи.

Бабета погледна празния ракитов стол вън на терасата, покрит с овехтялото одеяло. Въздъхна тежко и дръпна прокъсаните завеси на прозореца. Може Рафаела наистина да бе права.

Нямаше на какво да се надява.