Ники Пелегрино
Рецепта за живот (28)

Алис

Дните се нижеха един след друг в приятен ритъм. Сутрин ставах преди всички, за да успея да стигна навреме до пристанището и да видя какво ще избере Чиро от улова на рибарите. Сетне, докато пиехме кафе, съставяхме менюто за деня. Много скоро се почувствах достатъчно уверена, за да правя предложения, и изпитах истинска гордост, когато ме оставиха сама да пиша на дъската.

Понякога, след като приключехме с клиентите и затворехме траторията, придружавах Рафаела на пазар. Обикновено поемахме по крайбрежието и се отправяхме към планинските села, където хората отглеждаха зеленчуци и други продукти. Навсякъде ни посрещаха с усмивка. Предлагаха ни разхладителни напитки и малки чинийки с маслини, после носеха кошници с диви аспержи или крехък артишок. Случваше се да намерим парче прошуто или одран заек. А можеше да си тръгнем и само с китка билки или подправки, с торба фасул или червени портокали.

Обиколката ни неизменно завършваше в пекарната на Тривенто, която държеше сестрата на Рафаела. Жената отскачаше до съседния бар и носеше по чаша силно подсладено еспресо или ни предлагаше да опитаме някой по-специален хляб. В слънчеви дни Рафаела винаги спираше пред възрастната жена на пейката до входа, с която водеше шумен оживен разговор.

— Силвана е добра стара приятелка — обясни ми тя. — Сестра ми купи от нея пекарната преди много години, но тя е забравила, че вече не е собственичка. Ето защо обича да прекарва дните си тук. Така научава всички клюки.

— На колко е години?

— Никой не знае точно. Погребала е двама съпрузи, а внуците й не се интересуват много от нея. Така че ние сега сме нейното семейство.

Сестрата на Рафаела бе само няколко години по-млада, но не остаряваше така добре. Челото й бе набраздено с дълбоки бръчки, а под уморените й очи се виждаха тъмни кръгове. Тя внимателно изслушваше клиентите си и дори бе оставила стол пред щанда, та ако разговорът се проточи, да приседнат.

— В Тривенто винаги нещо се случва — обясняваше Рафаела. — Скандал, който да се обсъди, смърт, раждане или изневяра.

— Тук май всички се познават — отбелязах аз.

— Израснали сме заедно, а и имаме дълга памет, нали, Силвана? В този град срещам не само хора, които ме мразят, откакто се помня, но и десетки приятели.

— Добре ли познаваш Бабета? — попитах аз, за да науча нещо повече за възрастната градинарка.

— Не толкова отблизо, но е добра жена.

— Каква е нейната история?

— Съвсем обикновена. Омъжи се, отгледа дете и винаги е работила много. Такава е съдбата на повечето жени тук в Тривенто.

— Сигурно сте можели да направите и друг избор. Не си ли искала да се преместиш? Да живееш някъде другаде?

— Трябваше да се грижа за родителите си — сви само рамене Рафаела. — А когато починаха, остана ми Силвана. Освен това имахме и пицарията. Чиро никога нямаше да се съгласи да я остави.

„Пица Ричи“ се намираше нагоре по тясна улица с изход на площада. Помещението беше малко, с белосани стени и дълги пейки, вътре се носеше аромат на босилек и моцарела. Малкият син на Рафаела, Лучо, работеше в нея сам и когато го видях за първи път, той, тананикайки, въртеше парче тесто между дългите си пръсти. Картината се запечата в съзнанието ми като живописна снимка.

Очаквах по-млада версия на Тонино — мълчаливец с остри черти и проблясъци на високомерие. У Лучо нямаше нищо такова. Щом чу, че вратата се отваря, той вдигна очи и видях едно от онези лица, които изглеждат завършени само когато са усмихнати. Беше с леко крив нос, резултат от детска лудория, с пълни устни, широко чело и високи скули. Но когато се усмихна, цялото му лице се преобрази в нещо прекрасно.

Само след пет секунди бях влюбена в него. Направо си загубих ума, а чувството ме завари съвсем неподготвена. Нито Чарли, а и нито едно от момчетата, с които бях излизала като тийнейджърка, не ме бе карал да се чувствам толкова замаяна и глупава. Много исках да ме харесват, но никога не бях изпитвала такъв копнеж както сега — да стоя и да гледам този мъж как поръсва пицата с маслини или как залива с олио и оцет салатата от свежа рукола.

— На всяка цена трябва да опиташ храната на Лучо — рече Рафаела. — Прави най-хубавата пица, по-хубава е и от тази на баща му, макар никога да не съм го казвала на Чиро.

— И каква е тайната ти? — попитах аз, без да свалям поглед от мъжа пред мен.

— Любов, естествено. — Погледна майка си и се ухили широко, сякаш каза някаква тяхна обща шега.

Лучо ми приготви една пица с най-тънката основа, която някога бях виждала, препечена и с аромат на дървени въглища, покри я с пикантен доматен сос и пръсна отгоре босилек и накъсани листа на рукола.

— Е? — попита само той, докато проследяваше вилицата с първата ми хапка.

— Най-добрата, която някога съм опитвала — признах аз. — Проста, но съвършена. Определено е приготвена с любов.

— Хайде, отхапи си, разкъсай я с пръсти — подкани ме той. — Яж я така, все едно си гладна. Тук в Италия това се счита за добри маниери.

Естествено, че не можех да го направя. Дъвчех бавно. Първо, защото исках да усетя с небцето си всеки нюанс, и второ, за да продължа колкото се може повече престоя си в неговата компания.

Канехме се да си тръгваме, когато на Рафаела й хрумна една идея.

— Защо не дойдеш да поработиш при Лучо няколко дни? — предложи тя. — Тук си, за да се учиш, нали? Пицата не е нещо, което готвите в изисканите ресторанти, но все пак е прекрасна храна.

— С удоволствие — бързо се съгласих аз.

Рафаела кимна, сякаш бе убедена, че ще приема.

— Да дойде утре, а, Лучо? Ще й покажеш как се подготвя основата и после соса. Не крий от нея тайните си.

— Ще го направите ли? — попитах на свой ред аз.

— Може би… — Не се усмихваше, когато ни помаха за сбогом, но изразът на лицето му в този момент стоя в съзнанието ми до сутринта.