Ники Пелегрино
Рецепта за живот (42)

Бабета

Есента от край време беше любимият сезон за Бабета. Мнозина предпочитат пролетта заради свежата зеленина и първите пресни зеленчуци. За други това е лятото с неговите горещини и сладките плодове. Бабета нямаше нищо против останалата част от годината, но през есента бе най-щастлива. Това беше сезонът на зреенето, на събирането и на съхранението на всичко, което не можеше да бъде изядено.

В дъното на нейната градина имаше гигантски тикви, а дърветата край „Вила Роза“ бяха натежали от нарове. Есента беше времето, когато Бабета береше наградата за усилената си работа.

Бурканите чакаха да бъдат напълнени със сосове, сиропи и желета. Част от консервите щяха да заминат при София, друга част щеше да продаде и само малко от тях щяха да влязат в нейния килер. Бабета обичаше да знае, че са там, нейният своеобразен страж пред глада.

Тази година бе решила да даде част от консервите на Аврора, тъй като много от плодовете идваха от нейната градина. Тъкмо се мъчеше да прецени колко щеше да е справедливо да й отдели, когато видя, че англичанката се е появила на входа им.

— Бабета? Бабета? У дома ли си? — викаше Аврора.

— Синьора? — Бабета излезе на терасата и засенчи очи с ръка. — Влезте. Тъкмо щях да правя кафе. Да ви предложа една чаша?

— Би било чудесно — отговори жената и тръгна по пътеката, следвана по петите от кученцето. — Дойдох да помоля за услуга.

— Разбира се, какво мога да направя за вас?

— След няколко седмици трябва да се върна в Лондон за няколко седмици. Ще подготвям изложба на картините си. Бихте ли се грижили за Скай, докато ме няма? Знаете колко добро момче е. Сигурна съм, че няма да ви създава проблеми.

Бабета погледна рошавата глава и размаханата опашка в краката си.

— Разбира се, че може да остане при нас — рече тя, опитвайки се да прикрие облекчението, което изпита от това, че англичанката говори за кучето, а не за къщата.

— Чудесно, благодаря. Надявам се да не му липсвам много, след като ще е при теб и съпруга ти. — След кратка пауза Аврора продължи. — Има и още нещо.

— Да? — повдигна вежди Бабета.

— Става дума за грижата ви за градината. Ако нещата в Лондон потръгнат добре, може да поговорим за някаква сума, която да получавате редовно, както е било с предишните собственици. Свършихте толкова хубава работа тук.

— Благодаря — въздъхна Бабета, опитвайки се да прикрие поредната вълна на облекчение.

— Спокойно можете да приберете всичко, което отгледахте във „Вила Роза“. Вероятно ще успееш да го продадеш. Алис спомена, че жената от траторията, в която тя работеше, купувала продукти от различни хора.

— Рафаела Ричи, да, познавам я.

— Ще й се обадя и ще й предложа да се отбие, нямаш нищо против, нали? В неделя ще доведа Скай заедно с одеялото му и купичката за храна. Много ти благодаря. Задължена съм ти.

Щом жената си тръгна, Бабета отиде да потърси Нунцио и го завари да обръща компоста с вилата недалеч от кокошарника.

— Англичанката се връща у дома и ще остави кучето при нас за няколко седмици — съобщи му тя.

Той постоя известно време замислен, сетне кимна и продължи заниманието си.

— Имам много работа по това време на годината — продължи тя, — така че вероятно ти ще трябва да се грижиш за него, да го храниш и да го разхождаш.

— Va bene, ще го храня. И ще го извеждам — лаконично прие той.

От много време Бабета не бе чувала толкова дълго изречение и усети как сълзи напълват очите й. Побърза да ги изтрие и се върна в кухнята, където тиганите вряха.