Ники Пелегрино
Рецепта за живот (25)

Бабета

Бабета се опитваше да си спомни времето, когато бе момиче. Определено не бе напрегната и тревожна като Алис, но и със сигурност не бе така изпълнена с чувства като хубавицата. Беше тихо девойче, което знаеше какво се очаква от нея. Най-малката от общо четири момичета в семейството, тя можеше да продължи в училище, тъй като не се бяха появили нови бебета, които да изискват вниманието й. Ала след като навърши тринайсет, баща й настоя да остане вкъщи, точно както бе постъпил и с по-големите й сестри. Беше се научила вече да чете и пише добре и да прави прости сметки. Скоро щеше да дойде моментът, когато самата тя да има семейство и деца, за които да се грижи, така че какво повече й бе нужно?

Бащата не изпускаше дъщерите си от око. В това семейство не изникваха никакви проблеми, не се случваха неочаквани бременности. Свободата за Бабета се свеждаше най-вече до това да сплита косите на момичетата, да се кикотят и от време на време да играят на карти. Отиваха в Тривенто единствено придружени от майка си или баща си. Не познаваха тичането по плажа или возенето с моторници или скутери като днешните младежи. Да не говорим за пушене или клюкарстване.

Най-веселият ден, естествено, беше неделя. На черква сутрин, а след това един хубав обяд, обикновено риба или месо, ако можеха да си го позволят. Случваше се майка й да купи телешка глава, която обезкостяваха, след което я слагаха да се пече с лук, целина, моркови и чаша винен оцет. Месото се поднасяше нарязано на тънки, топящи се в устата късчета. Когато настъпеше зимата, в менюто се включваше и супа. Бабета обожаваше тази от свински крачета със зеле. След като се нахранеха, си почиваха малко, вчесваха една на друга косите си, докато стане време да облекат най-хубавите си дрехи, и отиваха пеша до Тривенто.

Неделната разходка в града бе винаги една и съща. Хванати за ръце, четирите момичета крачеха напред-назад по протежение на главната улица, та чак до площада, следвани от майка си. Поздравяваха познатите или спираха да поприказват. Това бе начин момичетата за женене да бъдат показани и да си намерят съпрузи. Така трите по-големи сестри на Бабета срещнаха мъжете, за които и се омъжиха. При Бабета нещата не се случиха точно така.

Нунцио не беше местен. Бе пристигнал от южните райони на страната, за да си търси работа по пътните строежи, и я беше видял на пазара да продава кошници. Тя бе усетила, че той не отмества очи от нея, но не бе посмяла да отговори дори на погледа му, колкото и да я ръчкаха сестрите й, които се заливаха от смях. Най-сетне той се яви в дома им и поиска разрешение от баща й да я ухажва.

Позволиха им да се срещат, но винаги с придружител. Случваше се някоя от сестрите й да идва с тях и тя бързаше да извърне глава, ако Нунцио уловеше ръката на Бабета.

Това, което изпитваше към него, не беше толкова любов, колкото любопитство. Освен с баща си, Бабета не бе имала възможност да бъде в присъствието на друг мъж. Правеха й силно впечатление наболата му брада, едрите мишци, широките длани. Искаше й се да разбере на какво мирише, как се съблича до кръста и работи под лъчите на силното слънце.

Денят, в който я помоли да се омъжи за него, тя се изплаши. Стресна я неочакваната му поява в хамбара, където тя плетеше кошници. Нямаше време да приглади косите си или поне да измие потта от себе си.

Изненадан, че я заварва сама, Нунцио започна да я целува и да притиска тялото си в нейното. Имаше нещо трескаво в напористите му движения и тя се опита да се измъкне.

— Няма нищо, всичко е наред, искам да станеш моя жена — почти изгрухтя той, стискайки я здраво в прегръдките си.

Щеше й се ухажването да продължи поне още година-две. По онова време едва бе навършила шестнайсет. Само че на Нунцио трудно можеше да му се откаже. Когато тя се опита да каже: „Не, не веднага“, той се отпусна до нея и заплака, притискайки носната си кърпа до лицето си. Тя не издържа, прегърна го и даде съгласие.

Сватбата се състоя в параклис, изсечен в планинския склон на няколко километра южно от тях в Калабрия. От тавана около олтара, който представляваше влажна студена дупка в скалата, висяха капещи сталактити. Тя трепереше в красивата си рокля и добре разбираше какво означава изражението по лицата на сестрите й. Да започнеш семейния си живот на такова мрачно и необикновено място не беше добър знак. Но това бе параклисът на семейството на Нунцио и тя искаше да му достави радост.

Близо година живяха с родителите му в Калабрия, но не бяха щастливи. Майка му с нетърпение очакваше появата на бебе и още първите няколко месеца започна да подхвърля намеци, след което и открити обвинения. Към края на същата година тя вече не говореше с Бабета, но не спираше да натяква на сина си и това обикновено ставаше в присъствието на младата му жена.

— Не я избра добре, ялова е. Да беше взел някоя от другите сестри.

Постепенно иначе нежният Нунцио започна да става раздразнителен и Бабета се чувстваше много самотна. След дълги разговори успя да го убеди, че е по-добре да се преместят при нейните родители недалеч от Тривенто. Тя щеше отново да плете кошници, да спестява и когато бебето се появи, да помислят за свое жилище.

Това бе мечта, която се сбъдна след много години, но и след раждането на София животът им бе труден. Бабета се оказа страхлива майка, толкова много се боеше нещо да не се случи на това толкова чакано бебе, че Нунцио се съгласи, че е по-добре и за двете да останат да живеят поне известно време близо до нейните роднини. Спяха и тримата в нейната тясна моминска стая.

Когато старият Умберто Санторо почина и чуха, че семейство Барбиери търсят човек, който да се грижи за градините на „Вила Роза“, те разбраха, че това е техният шанс — работата вървеше с прилично жилище.

Посетители идваха рядко и мястото бе спокойно. Бабета и Нунцио имаха стар очукан мотопед веспа, с който пътуваха, притиснали помежду си малката София. Връщайки се в спомените, Бабета си даваше сметка, че това са били хубави години. Работата беше много, парите — малко, но тя нямаше представа какво би било иначе.