Ники Пелегрино
Рецепта за живот (34)

Алис

Не признах пред никого какво изпитвам към Лучо. Може би бях твърде смутена и дори малко глупава, за да си падна по него като тийнейджърка. Запазих го в пълна тайна. Както и Лейла, бях наясно, че щом се прибера в Лондон, ще подновя отношенията си с Чарли. Те се движеха по този начин от години и никой от нас сякаш нямаше желание да промени каквото и да било. Прекарвахме неделите заедно, след което всеки се връщаше към ангажиментите си през седмицата, без да настоява за срещи до следващия уикенд.

Всичко това направо подлудяваше Лейла. Тя бе убедена, че съм с Чарли, защото след случилото се с мен изпитвам страх от всички останали мъже.

Истината бе, че бях изпълнена с недоверие. Нищо чудно това да бе причина и Лучо да ми се струва толкова привлекателен. Бях здраво свързана със семейството му, когато го срещнах: майка му бе моя приятелка, брат му — мой шеф и дори баща му като че ли бе привързан към мен. Общуването с Лучо дойде някак естествено.

Щом той преодоля първоначалното неудобство от това, че някаква непозната се върти в кухнята му, ние двамата много се забавлявахме. Когато не работехме, ми изкарваше ума с безумното си шофиране по крайбрежието или отскачахме до някой ресторант да хапнем и да изпием по чаша студена бира. С напредването на лятото очаквах приятелството ни да прерасне в нещо друго. Случваше се да ме щипне по бузата за добър ден или пък да преплете пръсти с моите, докато прекосявахме площада. Но тези едва забележими знаци на близост никога не преминаха в нещо друго.

Друга на мое място може би по-красноречиво би заявила намеренията си. Но за мен това определено беше непостижимо. Нито преди онзи непознат да връхлети в живота ми, нито след това.

Ето защо работех и чаках. Научих се да разпознавам прясната риба, да се пазаря с рибарите. Вече сръчно въртях бутилката със зехтин, знаех кои селяни отглеждат най-добрия зелен фасул и кои — най-вкусните домати. Докато крачех по улиците на Тривенто, местните жители спираха, за да ми кажат бонджорно, сякаш бях една от тях. Започнах да се заглеждам дори в картините на Аврора и да откривам различия в синьото небе, което виждах. В отношенията ми с Лучо обаче нямаше никакво развитие.

— Разкажи ми за детството си — попитах го веднъж, докато стържех прошуто за пиците в този ден. — Винаги ли си знаел, че ще бъдеш готвач?

— В моето семейство нямаш друг избор — с известна печал в гласа отговори той. — Докато другите деца можеха да излязат да играят навън след училище, ние влизахме тук, за да помагаме на папа.

— Не ти ли харесваше?

— Тонино никога нямаше нищо против, но аз правех всичко възможно, за да се измъкна. Направо подлудявах баща ни.

— А майка ти?

— Тя като че ли знаеше, че винаги има време да се научиш да правиш пица. Преструваше се, че не забелязва как се изхлузвам навън. А Тонино можеше да свърши работа и за двама ни. Откакто го помня, е вманиачен на тема храна. Родителите ми имаха големи очаквания за него.

— Чувала съм майка ти да казва, че иска той да се ожени и да има деца — спомних си аз тревогата на Рафаела, докато обикаляхме околностите, за да търсим пресни зеленчуци. — Останах с впечатлението, че за нея това е по-важно от неговите амбиции за успех.

— Всяка италианска майка иска внуци — засмя се Лучо. — Моята с нищо не е по-различна.

Незададеният от мен въпрос увисна във въздуха известно време, докато Лучо не реши да продължи:

— Тя има същата тревога и за мен. Почти не минава ден, без да ме попита дали не съм срещнал най-сетне подходящо момиче и защо се бавя още.

— А ти правиш ли нещо по този въпрос?

— Откакто се помня, познавам момичетата в този град. — Той натискаше тестото пред себе си с кокалчетата на пръстите си. — Никое от тях не стана по-специално за мен. И също като Тонино не бързам за никъде. Мама е тази, която бърза.

— Не си ли мислил и ти като брат си да напуснеш Тривенто? Да отидеш в Рим например или в Лондон? От първата ни среща си задавам този въпрос.

— И защо ми е да се местя? — вече подразнен попита той.

— Ами… Не знам, за да се пробваш може би. Да срещнеш други хора.

— Ето ти си нов човек и се запознах с теб, докато наглеждаме пиците в пещта.

— Значи си щастлив тук?

— Да не би да ме питаш дали предпочитам да съм като Тонино?

— Е, не чак…

— Смяташ, че непременно искам да съм като него, така ли?

— Не съм казала такова нещо. — Виждах, че вече е ядосан.

— Но аз не съм Тонино. И да, щастлив съм тук.

Той продължи да меси тестото, разговорът бе приключен. До края на вечерта работихме потънали в неловко мълчание. Когато и последният клиент си тръгна, затворихме и той не ме покани да се повозим с неговия фиат до върха при статуята или до някой от пустите каменисти плажове, където, съзерцавайки морето, разпускахме от напрежението, натрупано през вечерта.

Лучо си тръгна сам, а аз се прибрах във „Вила Роза“, разочарована и огорчена от факта, че изобщо не съм го познавала.