Ники Пелегрино
Рецепта за живот (86)

Алис

За втори път през живота си държах връзката си в тайна. Смарагдът на Чарли стоеше прибран в кутийката и само ние двамата знаехме за обрата в отношенията ни. Имаше особена прелест тази тайнственост, в откраднатото преоткриване на телата и удоволствията. Не исках да съсипвам всичко това с коментари и думи на странични хора.

Нямаше как да се спасим от тях. Родителите на Чарли щяха да са недоволни, Лейла — също. Бившата му, както и дъщерите, също щяха да искат да се изкажат. Гийон със сигурност щеше да добави нещо. Не още. Все някога щяхме да си признаем.

Исках да изчакаме поне до появата на бебето. След Коледа Лейла стана неспокойна. Сякаш едва сега осъзна какво предстои. Трябваше да я преведем през раждането и първите няколко седмици и едва тогава да й кажа за плановете си, в които тя не участваше.

Последните няколко седмици обсипвах Лейла с вкусни неща. Леки шоколадови мусове с рикота, солени пръчици, малки медени кексчета, залети с масло. Пълнех кутии, които оставях в дома й и заварвах след това празни. Измислях и печах други сладкиши.

Докато насищах тялото й със захарни изделия, си дадох сметка, че не изпитвам завист към Лейла, така изпълнена с бебето на Лучо и заета изцяло с мисли за него. Когато ме караше да сложа длан върху корема й, за да усетя как рита, нито за миг не ми се поиска да съм на нейно място. Бях щастлива с Чарли и вече родените му дъщери, както и с живота, който ме очакваше.

Затова станах по-добра към Лейла. Дните ми минаваха в изпипване на подробностите на моя бизнес, а нощите — в мекото легло на Чарли. Междувременно отделях по няколко часа и на Лейла. Тя наистина имаше нужда от тях.

Малко преди термина тя се пренесе в Майда Вейл и заживяхме заедно, точно както във времето, когато бяхме момичета.

— Не искам някакво глупаво раждане у дома — споделяше тя. — Нека да има лекари, апарати и някой, който да ръководи бъркотията на едно раждане. Освен това искам и ти да си там, Алис. Обещала си ми. Нали не си забравила?

Синът й се роди с щръкнал черен перчем и кожа, по-мургава от тази на баща му. Наблюдавах как сбръчканото малко личице се отвори, чух първия му писък на объркване и изненада, като през цялото време държах ръката на Лейла, докато най-сетне тя не ми позволи да се дръпна.

— Чувствам се готова — призна тя скоро след това. — Не го очаквах, но наистина е така.

— А чувстваш ли се различна? Променена? — питах аз, почти убедена, че това преживяване ще ме отмине. Ето защо исках някой да ми разкаже за него.

— Чувствам се нужна. — Лейла докосваше пръстите и бузките на детето. Вдишваше аромата му. — И много се радвам, че е момче.

Никой не споменаваше Лучо. Не попитах и дали името му ще фигурира в документа за раждане, ще му съобщи ли, че има син. Последното, което исках, беше да развалям момента с неподходящи въпроси.

Много бързо Лейла установи, че ще се справи с майчинството. Тя премести люлката от детската стая до своето легло, за да може да чува дишането му през цялата нощ. Не спираше да чете в интернет — за режима на кърмене и спане, след което като папагал повтаряше всичко пред мен. И за моя изненада дори започна да готви.

— Може да се наложи да му приготвя някаква храна — обясни тя, когато видя изумлението ми.

Но бебето все още нямаше име. Седмици наред се забавлявахме с това да измисляме от откачени по-откачени имена, като Гийон и Чарли се надпреварваха кой ще даде най-смахнатото предложение: Тристан, Криспин, Гейлорд. Лейла посрещаше шеговитото настроение добронамерено, но така или иначе синът й оставаше без име.

— Това ще бъде първото важно решение за неговия живот и не искам после да съжалявам — обясняваше тя.

Пролетта премина плавно в лято и едва тогава всяка от нас се престраши да сподели тайните си.

— Спрях се вече на име — първа започна Лейла, докато седяхме под гигантските храсти на живия плет в къщата й извън града. — Знаела съм го от първия миг, но просто не исках да го призная. Ще го нарека Ричи.

Произнесе думата с английски акцент, но нямаше никакво съмнение за какво става дума.

— Та това фамилията на баща му — изумих се аз. Не очаквах такова нещо. — Защо?

— Защото заслужава да има някакво наследство.

— В такъв случай, сега, когато вече си майка, си променила мнението си по отношение на семейството на Лучо.

— Вече всичко е различно, Алис — призна тя. — Не съм сигурна какво точно ще направя, но знам как искам хората да се обръщат към него.

Време беше и аз да си призная за връзката ми с Чарли и внимателно следях как се променя изражението й. Тя избухна във весел смях.

— След всичките тези години и всичко, което се случи между вас, ти ще се жениш за Чарли.

— Да — усмихнах се аз. — Това е, което искам, там е мястото ми.

— Като си помисля само, че през цялото време съм настоявала, че той не е подходящ за теб — унило въздъхна Лейла. — Излиза, че съм грешала.

— Не е сигурно. Не мисля, че Чарли беше за мен, говоря за миналото. Но откакто се появиха децата му, всичко се промени… Аз също. Сега обаче нещата са други.

— Ти и Чарли — засмя се отново Лейла. — Естествено, ще направим сватбата тук. Градинска сватба с голяма шатра. Нека ти помогна да я организираме.

— Благодаря ти за предложението — започнах аз след кратко мълчание, — но с Чарли имаме друга идея.

— Така ли? И каква е тя?

— Говорили сме си и…

— Е?

— Смятаме, че е най-подходящо да го направим там, откъдето всичко започна да се променя за нас.

— Господи, не! Само това не! — Лейла бе започнала да се досеща. — Сега ще ми кажеш Италия, нали?

— Точно така. Едно специално място в Италия. Много специално.