Ники Пелегрино
Рецепта за живот (38)

Алис

Не исках Лейла да разбира колко съм разстроена, защото в края на краищата тя нямаше вина. Мъжете я харесваха, тя се радваше на компанията им и в това нямаше нищо лошо. Това, което най-много ме нараняваше, бе, че за нея той бе просто развлечение, само средство за по-приятно прекарване на последните няколко седмици от лятото. Щом се приберяхме в Лондон, тя напълно щеше забрави за него.

Опитвах се да не заставам на пътя й. Винаги имаше какво да се свърши в градината и на Бабета очевидно й харесваше да й помагам. Тя непрестанно ме канеше в дома си, за да ме почерпи с нещо, със студена лимонада или някоя вкусна хапка. Случваше се да идва след мен, когато отивам да поплувам в естествения басейн между скалите. Сякаш се грижеше за мен.

Стигна се дотам, че един ден ме накара да отидем в онзи странен параклис в пещерата. Лейла ни видя, когато се прибирахме, и се обиди, че не сме я взели с нас.

— И на мен щеше да ми хареса да видя такова място — рече тя, когато й обясних какъв изумителен храм съм видяла. — Можехме да вземем колата на мама и всички да отидем.

— Съжалявам, но нямах представа къде ме води — опитах се да се извиня аз. — Лесно ще я намерим пак. Ще ти нарисувам пътя и можете с майка ти да отидете и сами.

— Защо ти не ме заведеш?

— Защото вече съм била там. Ако майка ти не иска да дойде с теб, вземи Лучо.

— Алис, какво става? — попита замислено Лейла.

— Нищо. Защо питаш?

— Държиш се странно, откакто се върнах от Рим. Сякаш не ти е приятно, че съм тук. Особено след като двамата с Лучо… — Изведнъж й просветна. — По дяволите, ти го харесваш, така ли?

Нищо не казах.

— Мамка му! Той е първият мъж след онази случка, когото наистина харесваш, а аз се намесих и обърках нещата.

— Не е вярно. Нищо не си объркала.

— Но ти го харесваш, нали?

— Да — признах аз.

— Съжалявам — вдигна тя ръка ужасена към лицето си. — Господи, колко съм глупава! Изобщо не ми хрумна…

— Че защо да ти хрумне? Никога не съм споменавала. При това Лучо изобщо не ме забелязва. Ти нямаш никаква вина, Лейла.

— И все пак той много те харесва. През цялото време говори за теб… Колко му липсваш, когато не си в пицарията… Че е засегнат, че не се отбиваш в последно време. Той наистина, ама наистина те харесва.

— Но не и по начина, по който аз го харесвам.

— Може и да си права. — Забравила, че вече няма дълга коса, Лейла се опита да хване кичур, за да го пъхне в устата си, но не успя и продължи да го усуква около пръста си. — Ще скъсам с него веднага. Не е нужно да знае защо. Ще му кажа, че просто сме се забавлявали, но всичко свърши.

— Недей — с известно усилие я посъветвах аз. — Какъв е смисълът?

Лейла изглеждаше натъжена.

— Никога не е означавал много за теб май — меко подхванах аз. — Просто някой, с когото да си прекараш времето?

Тя кимна.

— И знаеш ли, Алис, той може да не се окаже такъв, за какъвто го мислиш. Много е на настроения, някак незрял и светът му е наистина много тесен…

— Всичко това ми е известно.

— И въпреки това го харесваш?

Потвърдих с кимване на глава.

— Така или иначе, няма никакъв смисъл да го харесвам.

— Споменавала ли си пред него за чувствата си?

— Смяташ ли, че това щеше да промени нещата?

— Не знам, честно казано — опита се тя да захапе отново косата си.

— Все едно. Няма значение. Вече е твърде късно. Най-добре да го забравим.

Лейла поиска много прегръдки и десетки уверения, че все още сме приятелки. Стояхме до късно вечерта, пихме вино и си говорихме. Тя все си спомняше разни истории от времето, когато бяхме в колежа, от първите ни години в Лондон. Смя се шумно, пи много.

Докато тя бъбреше, погледът ми се рееше из двора: избуялата бугенвилия, покрила терасата, шантавите цветни плочи върху терасата и отрупаното с листа нарово дърво, обиколено от ниска ограда. Мина ми през ума как се чудех преди време възможно ли е човек да се чувства нещастен на толкова красиво място.

Толкова много неща научих оттогава — за храната, за това как се отглеждат продуктите за нея. Но най-важното, че е напълно възможно да си нещастен навсякъде, дори на такова съвършено място като „Вила Роза“.