Ники Пелегрино
Рецепта за живот (78)

Алис

Оставаха само няколко дни, преди Чарли и Гийон да потеглят за Рим. Планът им беше да отделят малко време, за да разгледат някои забележителности: Колизеума, фонтана „Ди Треви“, Испанските стълби. Бяха платили предварително за стаите си в хотела, всичко бе уредено, но и двамата сякаш нямаха голямо желание да тръгват.

— Нямам спомен някога да съм бил толкова спокоен — сподели с мен Гийон. — Като си представя тълпите в Рим в тази жега, направо ми настръхват косите.

Много се тревожех преди идването на Гийон как ще понесе факта, че ще се налива с минерална вода и плодов сок, докато ние си пием виното, а чудесно знаех колко дълго бе издържал преди това без алкохол. Но дори да беше преживял някаква криза, с нищо не го показа.

— Толкова ми се иска да можеше да останеш още малко — уверих го аз. — Мисълта, че ще остана насаме с Лейла малко ме плаши.

— Нещо не е съвсем наред с нея, нали? — сбърчи вежди Гийон. — Не е само скръбта за майка й и обичайната й лудост. Изглежда ми много по-отнесена от обикновено.

— Не знам какво ще стане след края на лятото. Не ми се струва разумно да остава сама.

— Има още няколко седмици до тогава. Може би ще успее да се вземе в ръце. — По тона на Гийон личеше, че не е много убеден.

— Все още не е решила — да продаде ли тази къща, изобщо къде иска да живее. Сякаш се намира в задънена улица.

— Единственото, което можеш да направиш, е да бъдеш до нея, Алис.

— Известно ми е.

— Дълги години двамата с Чарли мислехме същото и за теб — призна Гийон.

— Че съм в безизходица ли?

Той кимна с глава и продължи:

— Ето че най-сетне се освободи, нали? Само че човек сам трябва да го поиска. Никой не може да ти помогне. — И той се засмя весело. — Чуй ме само. Говоря като човек, минал през прекалено много терапии. Май е време да спра с тях.

Докато помагах на децата да изберат с кои дрехи да се облекат за разходката в Рим и ги отделях, за да ги сложим най-отгоре в куфарите, проведох с Чарли разговор, много подобен на този с Гийон.

— Това — не — възрази Мия срещу джинсите. — Принцесите не носят панталони. Само красиви рокли.

Чарли ми хвърли поглед, пълен с отчаяние.

— Моля те, ела с нас в Рим. Мисля, че няма да успея да се справя сам.

— С голямо удоволствие бих дошла, но моментът не е много подходящ да оставям Лейла сама.

— Доста е напрегната, нали? — не можеше да отрече Чарли. — Толкова се забавляваше, когато дойдохме и после нещо се промени.

— Стомахът й не е наред напоследък. Забеляза ли, че цяла вечер седи пред една чаша вино. Това е толкова нетипично за нея.

— Едва докосна и еспресото си сутринта. — След тези думи Чарли ококори широко очи, сякаш изведнъж прозря някаква истина. — По дяволите, знаеш ли, че може да е бременна?

Сега вече и моят стомах се разбунтува.

— Как е възможно? Тя е над четирийсет, освен това вече има един спонтанен аборт.

— И какво от това? Иначе всичко се връзва. Спи повече. Живее само с джинджифиловите бисквити, които Бабета пече за нас. Само не разбирам как може да съм толкова сляп. Мери беше точно такава и с двете момичета.

— Сигурно си прав, но тя нищо не е казала.

— Може и самата тя още да не знае. Когато си даде сметка, че е бременна с Мия, Мери беше вече в четвърти месец. Смяташе, че е от напрежението и е пребледняла повече от обикновено, защото е изморена. Нищо чудно и Лейла да мисли същото. Все пак наскоро загуби майка си. — Чарли замълча и се замисли. — Все пак кой ли може да е бащата?

Картината на Лучо, който се измъква на пръсти от стаята на Лейла, изникна в съзнанието ми.

— Аз май знам кой е — замислено отговорих аз.

— И кой е според теб?

— Не го познаваш. Не е важно.

— По лицето ти виждам, че е важно — възрази Чарли. — Да не е бивше твое гадже?

— Не. Просто човек, който си мислех, че може да се окаже по-специален — с известна неохота обясних аз. — Но съм се излъгала.

— Е, сега ще стане специален за Лейла — отбеляза Чарли. — Ще й се наложи да намали малко темпото. Едно е да споделяш леглото си с този и онзи, когато си на двайсет, и съвсем друго на нейната възраст. Започва да става малко тъжно.

— Чарли! — бутнах го аз с пръст в гърдите. — Не ставай сексист.

— Същото бих казал и за мъжете — опита се да се защити той.

— Не всеки си сяда на задника и започва да се държи подобаващо. Може и да не иска да задържи бебето. Някаква друга приятелка на Лучо забременяла от него и двамата решили тя да направи аборт.

— Лучо значи — замислено повтори Чарли. — Той е този, специалният.

— Но не е такъв в действителност — уверих го аз. — Най-обикновен мъж.