Ники Пелегрино
Рецепта за живот (15)

Бабета

Бабета се бе опитала да разкраси къщата според силите си. Още преди години беше покрила стените с плетени на ръка кошници, различни по цвят и шарка. Почти никога не използваха дневната, но Бабета през ден почистваше пода със завързан за метла мокър парцал. Двамата с Нунцио предпочитаха кухнята, където имаха стар телевизор и радио, което работеше по цял ден. Чувстваха се удобно там и им беше по-лесно да забравят, че не са в свой собствен дом.

Ето че сега София я беше накарала да се замисли, че всичко може да се промени, все едно дали това й харесва, или не. Всеки ден се събуждаше с мисълта, че този ден те може да пристигнат, и се улавяше, че щом долови шум от кола, наднича през прозореца. По нищо не личеше, че Нунцио се интересува от това, което става около него. Местеше се от стола си на леглото и извръщаше глава, когато минаваше покрай нея, което я вбесяваше.

— За всичко си виновен ти — крещеше му тя. — Ако не се беше отказал от живота, нищо от това нямаше да се случи.

Изпита едва ли не облекчение, когато колата на синьората спря пред входа на „Вила Роза“ и англичанката Аврора Грей излезе навън. Двете жени се отправиха към портата на „Вила Роза“. Мина близо половин час, преди да се появят отново. Когато се насочиха към нейната къща, сърцето на Бабета се сви. Синьората посочваше разни растения в градината й.

— Виждате още колко земя има тук. В момента се обработва, но няма проблем да се превърне в тревна площ. В тази къща ще можете да настаните допълнителни гости или да я преустроите в жилище, което да давате под наем.

Аврора кимаше, но бе видимо притеснена, усещайки присъствието на Бабета.

— Искате да кажете, че е построена заедно с „Вила Роза“? — попита тя.

— Точно така. — Синьората притискаше кожената папка до гърдите си. — Открай време са я използвали за прислугата или градинарите. Като нищо ще ви носи добър доход. Ако пък решите, на нейно място може да направите басейн.

Бабета излезе на терасата и зачака мълчаливо те да изкачат стълбите.

— Мис Грей би искала да разгледа вътре — рече синьората. — Удобно ли е? — грейна лицето й в широка усмивка.

Бабета кимна, но продължаваше да мълчи. Поведе двете жени в кухнята с гледжосаните плочки и остана там, докато те обикаляха дома й от слънчевата стая, където спеше София, та чак до пристройката, където Нунцио се затваряше, когато не искаше да я вижда. В един момент чу как англичанката възкликна възторжено при вида на кошниците, онези, които сестра й бе направила преди много години. Може би си мислеше, че може да купи и тях заедно с всичко останало. Едва когато жените най-сетне се върнаха при нея, Бабета успя да проговори.

— Да ви предложа кафе или нещо разхладително? — попита тя.

— Не, не е необходимо — побърза да откаже синьората.

— Всъщност умирам от жажда — някак извинително се намеси Аврора. — Няма да се бавя, но с удоволствие ще пийна нещо.

Докато наливаше изстудената лимонада в две високи чаши, Бабета успя да подхвърли:

— Значи искате да купите „Вила Роза“, така ли?

— Не съм сигурна — пое чашата Аврора. — Когато бях тук първия път, не разбрах, че в имота са включени две сгради. Идват ми в повече.

— Все пак струва ми се, че ще я купите — доля чашата й Бабета. — Ще ви хареса тук.

— Така мисля — съгласи се Аврора.

— Ние сме тук от много години. Мястото е добро — тихо и спокойно. Двамата с Нунцио бяхме щастливи.

Аврора кимна, след което настъпи миг на неловко мълчание. Аврора почука с показалец часовника си.

— Много съжалявам, но се налага да се връщам в града.

Двете излязоха на терасата и слязоха по стълбите. Нунцио сякаш не ги забеляза. Изражението му остана непроменено.

Бабета изпрати с поглед колата с двете жени и за пореден път я връхлетя гняв към мъжа й.

— За всичко си виновен ти — повтори тя за кой ли път. — Ако бяхме останали градинари, нямаше да имаме проблеми сега.