Ники Пелегрино
Рецепта за живот (50)

Бабета

Сякаш стана чудо. Нунцио както обикновено бе потънал в безмълвие и вниманието му се делеше между кучето и храната в чинията му, но всичко останало се случи както си го беше представяла. Денят бе студен и нищо чудно, бе началото на зимата. Тълпите туристи бяха оредели и те двамата бяха почти единствените посетители в траторията. Рафаела им бе приготвила маса близо до брега. Нямаше менюта, нито трябваше да взимат решения. Донесоха им храната и виното, след което Рафаела се оттегли.

Пристигането им тук се оказа по-лесно, отколкото Бабета си бе представяла. Същата сутрин тя му даде да облече дрехи, които от години не бяха излизали от шкафа. Нунцио изглеждаше леко смутен, но се подчини. Тя сложи кошницата на гърба му, а после и кученцето в нея и го поведе към мотопеда.

Усещането да се носят по крайбрежния път бе на истинска свобода. Нунцио на кормилото, а кучето между двамата. Съпругът й сякаш не се интересуваше много накъде са тръгнали, но безмълвно следваше нейните указания. Посуетиха се малко повече, докато закачаха повода за каишката, но в крайна сметка кутрето позволи да го поведат към заведението.

Ако Рафаела не се бе държала по този начин, прекарването нямаше да протече така добре. Тя не ги посрещна по по-специален начин, не се засуети излишно около тях. Посочи им само мястото и ги остави сами.

Нунцио се залови с патицата и видимо се наслаждаваше. Ръката му от време на време се стрелваше под масата, за да може и кучето да опита храната.

Всеки път, когато вратата на траторията се отвореше, Бабета чуваше шума от разговорите вътре. Тук-там на пристанището се виждаха групи хора, които се радваха на есенното слънце, движеха се бавно, спираха от време на време, за да разменят по няколко думи с познати. Седнала на масата пред траторията, Бабета се чувстваше едновременно част от живота на останалите и все пак — някак изолирана.

Ароматът на храната, която Рафаела им донесе, бе особено наситен и той, заедно с двете глътки вино, които отпи, замаяха Бабета. Тя се хранеше колкото се може по-бавно, защото знаеше, че всяка следваща хапка приближава края на този изключителен и направо съвършен ден.