Ники Пелегрино
Рецепта за живот (2)

Алис

Първо усетих тежестта му — непозната и някак необичайна — по протежение на цялото си тяло. Отворих очи, но в тъмното успях да различа само очертанието на косата му — дълга и къдрава. Предполагам, че съм крещяла и той ми е наредил да млъкна, но нямам ясен спомен. В паметта ми се бе загнездило само усещането за острия връх на кухненски нож или може би ножици и мислите, които препускаха в онзи миг. За белега, който щеше да остане от порязването. Доста глупава мисъл в момент, когато те изнасилват.

Всичкото това бутане и суетене не трая дълго. Когато свърши, лежах известно време неподвижно, заслушана в бързите му стъпки надолу по стълбите. Уверила се най-сетне, че е изчезнал, се надигнах от леглото и тръгнах към стаята на Чарли на приземния етаж.

— Изнасилиха ме — изкрещях аз и толкова широко бях отворила устата си, че дълго след това челюстите ме боляха.

Не мисля, че някой друг, освен Чарли ми повярва, не и докато не намериха на пътеката отпред откраднатите пари, които онзи бе изпуснал по време на бягството си. От полицията дори предположиха, че съм сънувала. Но всичко това се случи много преди да бъдат въведени ония специални обучения. Сигурна съм, че сега вече нещата стоят по-различно.

Чувах ги как говорят за мен по радиостанциите си като за „жертвата“. Ненавиждам тази дума. Още по-неприятно беше, когато съблякох върху кафявата хартия дрехите си пред лекаря, а той ги прибра в чиста найлонова торба и ги отнесе някъде. С огромно отвращение изтърпях и прегледа му, след който ме оставиха да седя с часове в силно осветеното помещение с чаша слаб блудкав чай. Да не говорим колко гадно се почувствах, когато на следващия ден във вестниците се появи заглавието „Изнасилена студентка“, знаейки, че става дума за мен. И тъй като взеха отпечатъци от всички, които някога са били в тясната ми стая, нямаше начин случката да се запази в тайна, да се спася от погледите, все едно къде се намирах в кампуса. Да не говорим за подхвърлянията:

— Виж, ето изнасилената.

С две думи, всичко се промени. Отидех ли в кръчма, не спирах да си мисля: „Може би той също е тук“. Останалите слушаха музика, бъбреха или играеха дартс, а аз се оглеждах за мъжа с къдрава коса.

Нощем у дома се ослушвах дали не идва по стълбите. Не можех да спя. А и не се опитвах.

Чарли стоеше при мен много повече, отколкото очаквах. Предполагам, че изпитваше вина. Ако тогава все още бе мое гадже, щеше да е в леглото до мен, когато непознатият се вмъкна в стаята.

Квартирата ми беше чудесна — високи тавани, дебели килими, централно отопление. Нищо чудно, че никой от нас не искаше да се изнесе, след като скъсахме. Трудно се намираше такова жилище. Ето защо решихме Чарли да остане в едната стая, а аз — в другата. Всеки чакаше другият да се изнесе, без да си даваме сметка колко нелепа е ситуацията.

Всъщност спалното бельо стана причина да си тръгна. Бяха прибрали завивките от леглото ми, за да ги изследват, но се наложи да си ги поискам обратно, защото бях останала без пукната пара и не можех да си позволя да купувам нови. Криминалистите доста се изненадаха, но все пак ми върнаха всичко. Разопаковах ги и видях, че петната си стоят. Някои бяха оградени със синя креда, а други направо бяха изрязани. Събрах ги и ги хвърлих в боклука.

Изведнъж осъзнах, че не мога да остана повече тук и да се чудя какво да правя с парчетата от моя живот. Трябваше да се махна. Все едно къде.

Прибрах нещата, на които държах, в няколко чанти и взех влак в южна посока. Само Чарли знаеше, че заминавам. Докато се полюшвах в купето, направих план за своето ново начало. Мислех за онова, което ми предстои, като за подарено време, за живот след осемнайсети ноември хиляда деветстотин петдесет и осма година, датата, на която непознатият опря нож в лицето ми. Наблюдавах през прозореца английския пейзаж, опитвах се да забравя миналото и реших да гледам на всеки следващ ден като на подарен. Щях да оползотворя времето както трябва и да изцедя всичко от този живот.