Ники Пелегрино
Рецепта за живот (53)

Алис

Очаквах да чуя нещо от страна на Тонино за истинската причина да ме покани на вечеря, но до самия край на вечерта така и не разбрах.

Посещението ми в „Театро“ като клиент бе равносилно на това да влезеш в един съвсем различен свят. Докато минавахме през оградения със стъкла коридор, който разделяше кухнята, преди да влезем в салона, за кратък миг си спомних горещината и суетнята там. Хвърлих бърз поглед към вътрешността на кухнята и видях няколко познати лица, но и доста такива, които не разпознах. Всички те работеха с добре познатата ми бързина и концентрация.

Масата ни беше в самото дъно на салона и Тонино се погрижи да седна с гръб към кухнята. Озовала се пред стените с бутилки, в които се отразяваха свещите, запалени зад мен, невероятно бързо забравих отруденото си всекидневие. Изцяло се потопих в лукса на колосаните ленени покривки, на искрящия кристал и дребните ритуали по отварянето на менюто и отливането на виното, по избирането на прясно опечените хлебчета в кошничката.

Направи ми впечатление, че в менюто са включени нови блюда — Тонино държеше на разнообразието. Видях, естествено, и някои от любимите ми ястия. Кой ли се грижеше сега за пастата?

— Ще ми позволиш ли аз да поръчам? — попита Тонино, макар изречението му да не прозвуча много като въпрос.

— Чудесно би било — съгласих се аз и оставих елегантната папка.

Той бързо изреди поръчката и по нищо не личеше, че се колебае много. Картофени галушки със специален сос с подправки, гъби с пюре от фасул, чушки с бадеми, салата от манатарки и трюфели и печен заек. Храната бе значително повече от това, което можехме да погълнем, но от нас не се и очакваше такова нещо. С поведението си Тонино ми подсказа, че въпросът е да опитаме и да оценим блюдата, а не да се натъпчем.

— Как върви „Палио“? — попитах аз, щом келнерът изчезна към кухнята с нашата поръчка.

Тонино изкриви лице, сякаш бе сложил нещо горчиво в устата си.

— Още не сме изчистили някои проблеми. Салонът е двойно по-голям от този и клиентелата е съвършено различна. Много неща не успях да предвидя, но се борим.

Като си спомних как преди бях отговаряла с безкрайно много покорни „Да, сър“ на Тонино, сега се почувствах поласкана да седя на една маса с него и да слушам проблемите му.

— Кой сега е главен готвач тук? — попитах аз с надеждата да насоча разговора към изригването на Раул.

— Назначих Нико. Справя се прекрасно — лаконично отговори той.

— Значи нещата са се канализирали в кухнята — продължих да пробвам аз.

— Не се тревожи. Храната ще е добра — усмихна ми се той. — Нико знае какво прави.

— А Раул? — направо попитах аз.

— Доколкото знам, върнал се е в Ню Йорк.

Много по-късно научих какво всъщност се бе случило. Съвсем случайно срещнах колега от това време и той ми каза, че Тонино се появил веднъж без предупреждение и заварил Раул и Нико да смъркат кокаин в задното помещение. Гневът му бил изпепеляващ и ужасяващ. Тонино бе от хората, които не говорят високо, пестят думите и жестовете — съвсем нетипично за италианците, ето защо за всички избликът му на ярост бил истински шок.

Раул не направил и опит да спори, когато му казали да си върви и да не се връща. Нико започнал да се моли и обещавал всичко, само и само да бъде оставен да запази мястото си. За всеобща изненада Тонино го повишил с думите, че разчита Нико да ръководи работата така, както би го направил той самият.

Съдейки по храната, която ни донесоха, стратегическият му ход бе проработил. Естествено, че всички в кухнята много се бяха постарали. Винаги когато някой началник пристига в ресторанта, става много напрегнато и всеки се старае до максимум. А с шеф като Тонино, който е известен перфекционист, напрежението трябва да е било непоносимо.

Храната наистина беше вълшебна. Вкусвайки я, и то в салона, който Тонино бе проектирал на практика сам, оцених истински таланта му.

— Значи никакъв Раул повече — въздъхнах аз, когато донесоха amuse bouche^[1].

Очаквах Тонино да ме засипе с упреци, че съм загубила самообладание и в резултат сега губя времето и дарбата си в елементарни супи и карфиол с къри във вегетариански ресторант. Нищо такова обаче не се случи. Вместо това заговорихме за Италия, за храната, която съм готвила или опитала там, интересуваше се какво мисля за градчето, в което беше израснал.

— Направо не мога да повярвам, че минаха вече няколко месеца, откакто се върнах.

— Не мислиш ли да заминеш там отново през пролетта? — попита Тонино. — Сигурен съм, че родителите ми ще бъдат благодарни за помощта ти, особено когато туристите започнат да прииждат.

Поклатих глава неуверено.

— Щом Гийон се върне, ще трябва да потърся истинска работа. Не мога да си позволя да не работя още едно лято.

— В такъв случай по-нататък. Не вярвам родителите ми да се преместят другаде.

Времето, прекарано с Тонино, напълно се различаваше от онова с брат му. Той говореше толкова сдържано, че се налагаше да се навеждам напред, за да чуя какво казва. Нито се усмихваше, нито се смееше толкова често. Животът бе за него нещо сериозно, а храненето — по-важно от всичко. Донякъде бях запозната със странностите му, но по време на вечерта, прекарана само с него на този малък остров, какъвто е една маса в ресторант, си дадох сметка колко различни са двамата братя и защо никога нямаше да постигнат разбирателство.

От ордьовъра до основното ястие говорихме за незначителни неща. Все чаках Тонино да стигне до причината да ме покани, но и след сиренето и кафето нищо такова не се случи.

За няколко минути ме остави сама, за да отиде до тоалетната, и докато чаках, си зададох въпроса струва ли ми се привлекателен. По никакъв начин не можех да се досетя за какво мисли, което придаваше известна загадъчност на личността му, а тихата му настойчивост бе наистина завладяваща. Питах се дали е студен, или просто сдържан. Дали не му липсват някои качества. Създаваше усещане, че щорите на неговата емоционалност за спуснати до половина, но всеки миг може да се затворят безвъзвратно.

Разделихме се на улицата, преди да ме качи на такси.

— Много ми беше приятно — заяви Тонино. — Трябва да го направим отново, и то скоро.

Съгласих се с усмивка, като не спирах да се чудя какво всъщност иска този човек от мен.