Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Recipe For Life, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 16 гласа)

Информация

Разпознаване, корекция и форматиране
Regi (2020)

Издание:

Автор: Ники Пелегрино

Заглавие: Рецепта за живот

Преводач: Теодора Давидова

Издание: първо

Издател: Санома Блясък България

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Инвестпрес АД

Редактор: Таня Горчивкина

ISBN: 978-954-8186-95-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10749

История

  1. — Добавяне

Алис

Сякаш бях попаднала в истински ад — метална кутия от неръждаема стомана, пренаселена с човешки тела. Нищо друго не можех да правя тук, освен да работя, все по-бързо и по-неуморно, защото спра ли дори за миг, изхвърчам. А това не беше изход за мен.

Кухнята в „Театро“ бе разположена в предната част на ресторанта, със стъклена стена към улицата, за да могат минувачите да виждат как, облечени в белите си униформи, кълцаме, наведени над дъските, или се мъчим да преместим някоя тенджера с пилета. За да стигнат до салона, клиентите минаваха през тесен коридор покрай кухнята, така че усещаха топлината на печките и пламъците и доловяха аромата на блюдата. Дори докато се хранеха, можеха да следят процеса на готвене през друга стъклена стена.

В „Театро“ не бяха предвидили изба за вината. Вместо това бутилките бяха наредени на рафтове по останалите стени. Сомелиерите имаха на разположение стълби и спускаха с въже избраната бутилка в специални кошници.

— Не само храним клиентите — обясняваше ми Гийон, — ние им даваме възможност, като на театър, да следят процесите.

Естествено, докато бяхме там, салонът беше празен, тъй като „Театро“ отваряше само вечер. Нашата задача бе да приготвим колкото се може повече заготовки предварително, та когато вечерта готвачите пристигнат, само да довършат блюдата и да оформят порциите.

Главният готвач Тонино Ричи бе известен специалист по модерна италианска кухня, ето защо ресторантът предлагаше множество леки сосове и бульони, риба на тънки филетата и обезкостено месо. В началото не ми разрешаваха да правя нищо друго, освен да кълцам зеленчуци. Това бе задачата ми седмици наред.

В първия ден Гийон ми връчи торба моркови и поиска да ги нарежа на правилни кубчета. Това ми отне цели два часа, като от време на време хвърлях по един поглед, за да се уверя, че не бъркам.

— Какво ще направиш, ако не са съвършени? — попитах аз.

Той погледна към казана с отпадъци.

— Ще ги хвърля.

— Шегуваш се, нали?

Той поклати глава сериозно.

— Тук залогът е много голям, Алис. Страшно много пари са вложени и не можем да си позволим някой да се издъни. Дори кухненският роб.

Никога не го бях чувала да говори по този начин — като строг учител. За огромна изненада усетих, че всеки миг ще се разплача, ето защо наведох глава и хванах ножа.

Щом започнах да режа зеленчуците както трябва, ми позволиха да режа месото за рагу или да настъргвам кората на цитрусови плодове. Едва когато Гийон обяви, че най-сетне съм се научила да боравя с ножа както трябва, т.е. не го вдигам от дъската, а го движа като люлка напред-назад, ми разрешиха да върша и друго: да разрязвам патица или пиле, да подготвям зелени подправки за салатите, да филетирам месо за инволтини[1]. След време ми показаха и как се прави тесто за паста.

Следобед готвачите идваха и започваха да подготвят местата си за работа. В този момент в кухнята ставаше доста тясно, помещението се изпълваше с аромата на пържено месо, врящи бульони и сосове. Колкото и странно да е, иначе бе невероятно тихо — чуваше се най-вече звукът на ножовете върху дъските и подрънкването на съдове.

Работата бе ужасно тежка. Към края на деня ръцете и раменете ме боляха, кожата и косата ми миришеха на готвено и бях толкова изморена, че мислех само как да си легна. Въпреки всичко си тръгвах с неохота, защото точно тогава започваше интересното.

— Мислиш ли, че някога ще стана достатъчно добра, за да остана и за вечерната смяна? — попитах една сутрин Гийон, докато режех целина.

— Заразила си се — усмихна се той и ме посочи с ножа си, но така и не ми отговори.

Вечер салонът се изпълваше, защото заведението бе ново, а Тонино Ричи се бе прочул като талантлив готвач.

— Тези хора там не се интересуват много от храната — обясняваше ми Гийон. — Появи ли се друго модерно заведение, ще спрат да идват. За да можем да се похвалим с правилната публика, са ни нужни добри отзиви от сериозни хора от бранша.

Дори аз бързах в неделя сутрин за вестник с надеждата, че ще открия отзиви за „Театро“. Чувствах, че всички се интересуват как ще тръгне ресторантът. Единствен Тонино сякаш не се вълнуваше много. Не беше много разговорлив и приличаше по-скоро на маратонец, отколкото на главен готвач. Имаше тъмнокафяви очи и говореше толкова тихо, че се налагаше да напрегнеш слух, за да го чуеш. Нико, помощникът му, вдигаше много повече шум. Тонино просто се носеше из кухнята, говореше на хората на ухо или просто леко ги отместваше, за да им покаже как да работят. Беше съвсем млад, на не повече от двайсет и пет години, но Гийон ми каза, че работел в семейния ресторант в Южна Италия от момента, в който можел да държи ножа в ръка.

Най-сетне започнаха да се появяват отзиви и бяха добри, но все още бяхме напрегнати, защото Тонино искаше да спечели първата си звезда, давана от авторитетната класация на „Мишелин“. Добави нови специалитети в менюто и това означаваше, че Гийон трябва да идва още по-рано, за да направи списък с нещата, които трябваше да подготвим за деня. Работният му ден започваше в шест сутринта и смяната му траеше дванайсет часа. Тревожех се за него.

Всички без изключение бяхме под сериозно напрежение и се чувствахме изтощени, но нещата вървяха добре, докато около година и нещо след откриването на ресторанта Тонино най-сетне получи звездата, на която толкова много държеше. Същия ден следобед той наля на всички по чаша шампанско, произнесе кратка благодарствена реч към персонала на „Театро“ и вдигна тост. Гийон вдигна своята чаша и отпи заедно с всички останали. След това я пресуши и прие да му долеят.

Не посмях да направя какъвто и да било коментар, защото се предполагаше, че не знам нищо за проблема му. Всеки момент смяната му щеше да свърши, така че реших, че няколко чаши от газираната напитка няма да му навредят чак толкова.

В началото успяваше да се владее. Никой друг, освен мен не забелязваше промяната в дъха му или това, че в ранните следобедни часове често отива до хладилника. Аз бях тази, която откри полупразна бутилка бяло вино, скрита зад натрупани една върху друга тави с гъба мръчкула. Отново премълчах. Нямах представа как да подхвана разговор за това.

И тогава започнаха да стават грешките. Веднъж Гийон забрави на котлона месно блюдо толкова дълго, че сосът извря и месото вътре залепна. Друг път един от готвачите взе назаем ножа на Гийон и се оплака, че не е добре наострен — сигурен знак за проява на немарливост. След това забрави да приготви един специален сос и се наложи Тонино да свали едно блюдо от менюто. И така поредица от дребни провинения, никое, от които катастрофално. Гийон нямаше вид на пиян, не се олюляваше, нито грешеше в преките си задължения. Реших, че ще се справи с проблема.

Наистина, не настъпи някаква драма, клиент не беше отровен, нищо не беше счупено дори. Само че Тонино, по типичния си мълчалив начин следеше всичко, което става в кухнята. Щом аз забелязвах, че Гийон излиза от форма, то и Тонино не бе останал сляп. Една сутрин заварих на мястото на Гийон млада жена, която подготвяше списъка със задачите за деня.

— Къде е Гийон? — попитах аз.

— Замина — отвърна тя.

— В отпуск ли?

— Не, напусна — гласеше краткият й отговор. — Казвам се Клоуи. Ще докладваш на мен сега.

Едва изчаках края на смяната и веднага се отправих към дома на Гийон с надеждата да науча нещо повече. От нетърпение дори взех такси до там. Не открих никакви признаци на живот, колкото и да чуках и да натисках звънеца. Ето защо отидох в бистрото, за да видя дали Лейла знае нещо.

— Отвратително е от страна на Тонино да постъпи така — споделих аз с нея, когато тя остави пред мен голяма чаша вино. — Гийон положи толкова много труд. И ако „Театро“ има такъв успех, голяма заслуга за това има и той.

— Може и да го вземат обратно тук — предположи тя и хвърли поглед към новия главен готвач, който не спираше да изпуска съдове. — Тук нещата не вървят много добре, но Гийон ще трябва да докаже, че е обърнал гръб на бутилката. Мислиш ли, че ще може?

— Нямам представа. Няма да се учудя, ако проблемът е по-сериозен, отколкото си мислех. Не си отваря вратата дори.

— А ти? Смяташ ли да напуснеш?

— Не, засега оставам.

— Но защо? — вдигна вежди Лейла.

— Какво друго да направя?

— Не знам. Мислех, че имаш план.

— Не бих казала — засмях се аз. — Работя колкото ми стигат силите и се уча. Толкова съм изморена в края на деня, че дори не мога да мисля както трябва. Така че не ми е и до планове.

— Защото аз имам — с известна увереност заяви Лейла, докато взимаше поредната поръчка, забърсваше масите, настаняваше новите клиенти. Наложи се да изчакам десетина минути, за да чуя какво е замислила. — Скоро ще разбереш — подхвърли само тя, докато навиваше кичур около пръста си.

Тръгнах си пеша към вкъщи, приятно замаяна от изпитото вино, замислена ту за проекта на Лейла, ту за Гийон. На телефонния ни секретар Гийон бе оставил съобщение:

— Прецаках всичко, Алис. — Гласът му звучеше плътно й напомняше на един от любимите му кадифени френски сосове. — Наистина се провалих.

Бележки

[1] Тънки резени месо, които се навиват като руладини и се пълнят с различни сирена. — Бел.пр.