Ники Пелегрино
Рецепта за живот (47)

Алис

Тонино продължаваше да ми обръща по-специално внимание и Раул не спираше да ме тормози. Започнах да се питам що за идиотка съм, щом продължавам да стоя в „Театро“, при условие че по-голямата част от деня ми минаваше в рязане на зеленчуци, бъркане на салати и супи в едно вегетарианско бистро. Харесваше ми свободата да създавам свои комбинации от продукти, възможността да готвя това, което ми хрумва, вместо да се придържам към нечии рецепти. Вероятно това имаше предвид Лучо, когато твърдеше, че готвенето има смисъл, когато се прави с любов.

Да започна работа в малко бистро щеше да е равносилно на поражение. А докато бях наета от най-известния главен готвач в Лондон, можех да разчитам на кариера в бранша. Да напусна би било лудост, отвръщах аз, докато Чарли настояваше, че времето, което прекарвам там, не си заслужава, особено като се има предвид неуравновесеното емоционално състояние, в което ме заварваше в редките случаи, когато си бях у дома.

— Наистина ли искаш да станеш главен готвач? — попита ме той една неделя вечер. — Това ли е най-голямото ти желание? Ами семейството, децата? Едва ли ще можеш да си позволиш всичко наведнъж.

— Нямам още трийсет — изтъкнах аз и се стоварих на канапето с дистанционното на телевизора, за да проверя какво върви в момента по различните канали. — Не мога да мисля за толкова далечно бъдеще.

— Работата е там, че аз все по-често се замислям — тъжно продължи той. — Искам един ден да се оженя и да имам деца. Мечтая за такова бъдеще с теб, но…

— Нали се разбрахме, да не повдигаме темата за брак? Говорихме за това още преди да се нанесем.

— Така е.

— Тогава?

Чарли взе дистанционното от ръката ми и изключи звука.

— Докога ще ме наказваш за оная тъпотия? Вярно е, че ти изневерих, но беше преди толкова години.

— Не те наказвам.

— А на мен ми се струва, че точно това правиш. Не можеш да ми простиш, Алис. Какво те държи толкова здраво в миналото? Обясни ми.

— Освен че ти ме напусна, бях и изнасилена. — Не можех да повярвам, че успях да произнеса думата.

— Тогава да отидем на терапия или да се консултираме със специалист, нещо, което хората правят в такива случаи — с много топлота в гласа рече той. — Алис, и двамата остаряваме, а сме от толкова време заедно. Нека да продължим живота си напред.

— Какво искаш да кажеш? — с убийствено леден глас попитах аз. — Да продължим напред? Що за изтъркано клише?!

— Нищо повече от това, че искам да мислим за бъдещето. Не става дума само за брака и децата, а и за това кои сме и какво искаме. Имам нужда да планирам живот с теб.

Точно този разговор не исках да водя с Чарли. Не можех да повярвам, че той успя да ме въвлече в него.

— Ами ако ти кажа, че съм напълно щастлива с това, което имаме сега, и не изпитвам никакво желание да правя планове, да променям каквото и да било?

— Тогава ще се наложи аз да предприема някои промени — с огромно съжаление рече Чарли.

— Какви например?

Той бе втренчил невиждащ поглед в екрана пред себе си, но бе ясно, че обмисля нещо.

— Чарли?

— Ами… Виж, щом се оказва, че не искаме едно и също от живота и ти не си готова да направиш някакво усилие… би било разумно да… — Той замълча, но все пак се насили да продължи. — Не го искам, но…

В този миг ми просветна.

— Напускаш ме, така ли?

— Не, няма такова нещо.

— Но ми поставяш ултиматум.

— Моля те само да си помислиш какво искаш от живота. Излиза, че искаме различни неща, прав ли съм? В такъв случай може би пътищата ни трябва да се разделят. И така ще бъде най-добре и за двама ни.

Първата ми реакция беше неистов гняв.

— О, за бога, имам си достатъчно ядове и без всичко това! — Грабнах дистанционното и включих звука.

Той сви рамене и отиде в спалнята, за да си чете и да слуша музика. Щом изчезна от погледа ми, тъга измести яда от съзнанието ми. От години се опирах на нашата връзка и сега виждах, че тя отива към своя край, ако не приема да сключим брак. Нима можех да си го позволя, след като видях колко лесно ми се завъртя главата от блясъка на един мъж като Лучо например. Сериалът, на който се бях спряла, бе някаква комедия, но по лицето ми неудържимо се стичаха сълзи.

Следващата вечер в „Театро“, очевидно усетил, че съм по-уязвима от друг път, Раул започна да ме тормози от самото начало на смяната.

— Нещо си крива днес, Алис? В цикъл си май.

Както обикновено държах езика си зад зъбите.

— Ето затова жените не стават за главни готвачи — обърна се той към персонала в кухнята. — Все нещо не им е наред с хормоните. На тях не можеш разчиташ. — Хвърли ми кос поглед, за да провери дали е постигнал желания резултат.

Правех всичко възможно лицето ми да остане каменно и се съсредоточих над подготовката за пастата.

— Припомнете си само кои са най-известните готвачи в света. До един са мъже — не мирясваше Раул. — Жените не могат да им стъпят на малкия пръст. И не разбирам защо продължават да драпат за тази работа. Няма начин да успеят.

Всички мълчаха, никой не дръзваше да се обади, най-малкото Сара, отговорничката за сладкишите, която винаги гледаше да стои възможно най-далеч от Раул и с облекчение наблюдаваше как е взел мен на мушка. Въпреки всичко съумях да запазя мълчание. Но наистина започваше да ми писва.

По-късно вечерта бързо почистих работното си място и напуснах кухнята една от първите. Често отивах с колегите да пийнем по едно, но този път се прибрах веднага и се опитах да освободя напрежението с една бира и вестника, който Чарли бе оставил разгърнат на масата в кухнята.

С химикалка бе оградил голяма статия за откриване на нова галерия. Материалът бе илюстриран с три-четири картини, които ми се сториха познати. Пластове синьо се спускаха над масивни острови, заобиколени от развълнувано море. Това бяха работи на Аврора, които тя беше завършила през лятото. Някои познавах, други очевидно бе рисувала след заминаването ми. Много ми се искаше да видя какво бе излязло изпод четката й, какво бе привлякло вниманието й… Бабета, приведена над лехите със зеленчуци, Нунцио, който буташе количката, наровите дървета и розовите стени на къщата. Очевидно критикът си бе помислил същото, което и аз. „Творбите са брилянтни в техническо отношение, пишеше той, но е време Аврора да продължи и да се преоткрива.“

Не беше поместена снимка на Лейла, но бях сигурна, че е присъствала на откриването, за да подкрепи майка си. И макар сама да бях направила избор да изляза от живота им, изпитах известно съжаление.

Допих бирата си и се загледах в синьото небе на картините, заслушана в тихото похъркване на Чарли в съседната стая. Бях се разделила с Лейла, а всеки момент щях да загубя и него. Колко ли още бъркотии щях да сътворя?