Ники Пелегрино
Рецепта за живот (63)

Бабета

Бабета бе решила да носи траур за англичанката художничка, макар да не бяха роднини. Жената бе толкова мила с нея, че тя се почувства длъжна да й окаже съответното уважение. Черната рокля, която носеше, докато бе в траур за Нунцио, още й ставаше. Един-два бода тук и там и беше готова. Знаеше, че младите хора не си правят труда да спазват едновремешните традиции, като жалейните дрехи например, но тя не виждаше причина да се променя.

Поизтупа дрехата и си помисли, че вероятно за последен път я слага. Толкова малко хора останаха от тези, на които държеше. Само дъщеря й, онези прекрасни две нейни дъщери — близначките, които дойдоха на този свят не без намесата на лекарите, и Рафаела, която чувстваше като член на семейството. Всички те със сигурност щяха да я надживеят.

Не че Бабета чувстваше приближаващия се край. Вярно, че с всяка следваща година болките по тялото й се увеличаваха, ставите й се сковаваха все повече и тя леко се прегърби, сякаш бе постоянно наведена над парче земя. Откакто Рафаела я окуражи да кара сама старата веспа, Бабета имаше чувството, че една по-млада жена се е вселила в нея. Тази жена искаше да пътува без каска, за да усеща по-добре вятъра в косите си, и натискаше газта докрай заради удоволствието от скоростта. Жена, която се чувстваше по-свободна от всякога.

Промените, които настъпиха в живота й, изненадаха самата Бабета. Той се изпълни с малки удоволствия. Почти всяка сутрин тя отиваше на пристанището и прекарваше по един-два часа в траторията, където се залъгваше, че помага на Рафаела. Нарязваше прошутото, подреждаше масите, но най-вече пиеше кафе и опитваше сготвеното от Чиро. Той обичаше да изпробва нови блюда и тя винаги с радост му казваше какво мисли.

Следобед помиташе алеите на „Вила Роза“ и се наслаждаваше на жизнеността на бурените, които постепенно завземаха градината. Преди години пръстите я заболяваха да ги скубе, но сега вече не виждаше смисъл да го прави. Много скоро те поникваха отново. Тя виждаше някаква красота в тяхната упоритост, в начина, по който с невероятна скорост се оплитаха един в друг и разстилаха сочната си зеленина.

От време на време хвърляше семена, но после ги забравяше. Седмици по-късно се сещаше и ги заварваше увити в бурени. Въпреки че не бяха завързани както трябва и бяха обрасли с плевели, все пак се раждаха някакви домати или подправки, които носеше на Рафаела. Градината бе подивяла до голяма степен, но продължаваше да я изненадва с богатия си урожай.

Щом приключеше с алеите, Бабета яхваше отново мотопеда и отиваше да пие кафе в любимото си кафене, след което сядаше на пейката на Силвана пред пекарната. Старицата отдавна беше починала, отнесена от една тежка и дълга зима, но хората, както и преди спираха пред тази пейка, разменяха новини и клюки. Бабета с изненада установи, че изпитва радост от това да е част от тази малка общност.

Светът се променяше прекалено бързо, или поне на нея така й се струваше. Хората искаха неща, за каквито не биха и помислили преди. Но Тривенто оставаше до голяма степен такъв, какъвто е бил открай време. Зад сергиите и в салумерията Бабета виждаше същите лица, вярно, поостарели и с много повече бръчки, но познати. Слагаха на масата гозби, каквито се готвеха тук от време оно, откриваха радости на същите места. Напролет това беше феста, с фойерверки, музика и сергиите на циганите. През лятото плажовете всяка година привличаха тълпи. Зиме всеки гледаше да стои по-близо до огъня у дома. Животът следваше все същия ритъм.

И винаги оставаха по няколко старци, които носеха траур и жалееха за загубите си както се полага.