Ники Пелегрино
Рецепта за живот (59)

Алис

Вече бях започнала да се убеждавам, че никога няма да стана известен главен готвач. Въпреки твърдението на Тонино, че имам талант, знаех, че онова, което ми липсва, е мотивация. Местата, на които предпочитах да замествам, определено ми напомняха за траторията на Рафаела — малки квартални бистра с ограничено меню и дружелюбен персонал. Спрях да се стремя да съм постоянно ангажирана, вече не се тревожех, че ми липсва теоретична подготовка, започнах да съкращавам дори часовете за работа.

Дните ми бяха свободни, тъй като Гийон вече нямаше нужда от мен. Пиенето му беше под контрол, работата във вегетарианското бистро — също. И тъй като не се налагаше да плащам наем за жилището си, не се тревожех, когато не ме викаха да замествам. Разполагах с много свободно време, но това не ме изнервяше като преди. Прекарвах дълги часове в четене на книгите, които открих в шкафа на Тонино, или готвех в кухнята му. Записах се на курс за декорация на торти и открих, че ми харесва. Нямах обаче желание да продължа в тази насока, защото не виждах как ще си изкарвам хляба с глазури на сватбени торти. Истината е, че не се виждах, в каквато и да е дейност.

Една сутрин прелиствах страниците на някакъв вестник в кафене в Ковънт Гардън и попаднах на снимка на Лейла в раздела за рецензии. И на нея, както и на мен годините бяха започнали да си личат — около очите, там, където преди кожата бе гладка, сега се виждаха тънки черти. Гледах снимката и усетих, че тя ми липсва. Едва тогава се зачетох в материала — рецензия за романа, който бе написала. Беше озаглавен „Сестри по душа“ и рецензията бе направо хвалебствена. Книгата била свежа, умна и оригинална, авторката била нов талант, чиито работи по-нататък трябва да се следят. Смути ме фактът, че докато пишеше книгата си, Лейла бе споменала, че това ще е историята на едно куче, а в материала на вестника не се споменаваше нищо такова. По-скоро ставало дума за две приятелки състудентки, които се разделят, след като едната прекарала нощ с гаджето на другата и минали години, докато двете отново намерили пътя си една към друга.

Прочетох рецензията поне три пъти, поразена и гневна от това, че Лейла е използвала нашата история, без да ме попита дори. Имената, както и някои факти бяха променени, но всеки, който ни познаваше, щеше да види, че героините сме ние двете.

Знаех една книжарница съвсем близо до станцията на метрото, ето защо тръгнах направо към нея, за да видя дали имат книгата на Лейла. Още от вратата видях голяма купчина на щанда за нови заглавия, а до нея бе закачена статията от вестника. С лека вътрешна съпротива, че изсипвам пари в джоба на Лейла, си купих книгата, махнах на едно такси и се отправих обратно към дома на Тонино. От четенето в кола винаги ми се завиваше свят, но този път не се сдържах и отворих първата страница.

Лейла пишеше така, както говореше. Пестеливо, забавно и винаги с драматичен контекст. Докато поглъщах книгата същия следобед, си дадох сметка колко умна е Лейла — бе взела епизоди от нашия живот, които сръчно бе свързала с друга идеи и спомени. Не беше точно нашата история, но образите имаха много общо с нас.

И двете момичета например бяха без бащи също като мен и Лейла. Тя чудесно знаеше, че баща ми си бе тръгнал, когато съм била съвсем малка, за да създаде друго семейство с жената, която бе предпочел пред майка ми. Много пъти й бях разказвала, че до юношеството си не помнех да съм получавала дори картичка за рождения си ден или за Коледа. Докато бащата на Лейла бил женен и Лейла се появила в резултат на краткотрайната връзка на Аврора с него, без тя дори да му каже, че е бременна.

Знаех, че липсата на баща бе сред малкото неща, които ни свързваха и докато четях, останах с впечатление, че и тя е на същото мнение. Същата тази липса свързваше по някакъв странен начин здраво образите, независимо от разликите в двете момичета: едната бохем и дива, също като Лейла, а другата — съвсем обикновена, с работнически произход като мен.

Вече не изпитвах гняв, а по-скоро любопитство към начина, по който Лейла бе представила живота ни. Когато стигнах до епизода, в който тя преспа с моето гадже, отново се ядосах. И когато накрая двете героини се срещнаха отново, вече плачех.

Беше се стъмнило, когато затворих и последната страница, и бях изпаднала в онова сънливо, леко отнесено състояние, в което изпадаш след дълги часове в четене в тиха стая. Не можех да реша какво изпитвам. Част от мен не беше съгласна с това Лейла да открадне историята ни. Нима не знаеше, че ще я прочета? Щеше ми се да й се обадя и да я попитам какво си мисли, но подновяването на връзките с нея щеше да разбърка отново живота ми. Ето защо мушнах книгата в един от шкафовете на Тонино и реших да забравя за нея.

Няколко седмици след това цялата бъркотия на предишния ми живот се стовари върху добре подреденото ми ново всекидневие. Както си крачех по Лонг Акър в Ковънт Гардън и реех поглед по витрините, забелязах позната фигура да върви към мен. С червеникава коса, далеч не хубав, засмукал цигара…

— Чарли! — провикнах се аз.

Той вдигна очи и се усмихна.

— Ей, Алис! — радостно ме поздрави той, сякаш се бяхме видели предишния ден.

— Какво правиш тук? — попитах аз, внезапно оглупяла от радост, че го виждам.

— Имам свободен ден. Реших да се помотая из музикалните магазини. А ти?

Застанали на средата на тротоара, очевидно пречехме на минувачите и те или ни побутваха, или ни заобикаляха.

— Аз също се шляя. Искаш ли да пием по нещо на крак? — импулсивно предложих аз. — Тук наблизо има една хубава кръчма.

— Добре. Ако искаш, ще те черпя една бира — предложи Чарли.

Нищо в него не ми се видя променено. Същият тип чанта през рамото му, преливаща от книги втора ръка и вестници, леко протритите дрехи, поочукани обувки „Док Мартен“.

— Колко отдавна не сме се виждали — отбелязах аз, когато ни подадоха пълните чаши. — Опитах се да се свържа с теб, но…

— Имах нужда да се откъсна напълно от теб — прекъсна ме той.

— И без това ми беше трудно.

— Разбирам те. Понякога това е единственият начин да сложиш край.

Известно време разговорът се въртеше в безопасна територия — предимно за работа. Чарли на два пъти получил повишение и кариерата му във филмовата индустрия се развивала добре. Изненада се, когато разбра, че при мен нещата са в пълен застой.

— Може би ако не беше толкова напориста в работата си тогава, нещата между нас щяха да се развият по различен начин — с тъга заключи той.

— Но не съжаляваш, че си тръгна, нали?

— Някои неща се подредиха — простичко сподели Чарли.

От вътрешния джоб на сакото си извади ламинирана снимка. Хубава тъмнокоса жена държеше новородено бебе на ръце, опряла лице в главата на детето.

— Твои ли са?

Той кимна.

— Двамата с Мери не можем да се похвалим с дълга история. Няма обвинения от нейна страна, нито прегрешения, поне засега. Но пък имаме Грейс. Прекрасна е, нали?

— И двете са прекрасни.

— А можеше да си ти, Алис.

Начинът, по който го каза, ме накара да съжаля малко тази тъмнокоса Мери.

— Аз също имам връзка — побързах да се изтъкна аз. — Живея с Тонино Ричи, главния готвач от „Театро“, помниш ли го?

Още докато произнасях думите, съжалих. Отношенията ни с Тонино бяха толкова премерени, че когато ги нарекох „връзка“, и то пред Чарли, мигновено магията се развали и осъзнах, че тя е много далеч от нормалното. Истинска мимикрия на връзка. Знаех го през цялото време, разбира се, но се бях старала да не мисля за това.

— Той ли е човекът, с когото би искала да имаш деца? — попита Чарли, докато прибираше снимката на сигурно място в джоба.

— Да — отвърнах аз, придържайки се към измислицата. — Най-вероятно. Когато настъпи подходящият момент.