Ники Пелегрино
Рецепта за живот (80)

Алис

Беше рано сутринта, когато чух как Лейла повръща в тоалетната с пълни със сълзи очи и дръпната назад коса.

— Да ти донеса нещо? — попитах аз. — Вода? Кърпа?

Тя се отпусна назад.

— Не, благодаря ти. Чувствам се обаче ужасно. Може би е време да потърся лекар. Този вирус се задържа прекалено дълго.

— Никога ли досега не ти се е случвало подобно нещо?

— Не, мамка му.

Приседнах на ръба на ваната.

— Нито веднъж?

— Накъде биеш? Не може ли да ме оставиш да умра на спокойствие? — едва изрекла думите, тя се хвърли към тоалетната чиния, тласната от пореден пристъп.

— Според мен може и да не е вирус — опитах се да обясня, след като пристъпът отмина. — Повръщаш сутрин, миризмата на алкохол и кафе те отблъсква. Все признаци на нещо друго…

Лейла вдигна поглед и пред очите ми лицето й се промени, докато осъзнаваше за какво говоря.

— Мамка му… Мислиш, че съм бременна?

— А не си ли?

— Миналият път не се чувствах така.

— Но би могла да си бременна.

Лейла захлупи лицето си с длани.

— Божичко, само това ми липсва. — Тя сякаш се смееше и плачеше едновременно. — Възможно ли е това да е късмет?

— Трябва да купим тест за бременност от аптеката. Един от онези с листчета, върху които се изпишкваш.

— Добре — съгласи се тя. — Възможно ли е да съм толкова глупава?

— Ако се окаже вярно… ще кажеш ли на Лучо?

— Не — категорична беше тя.

— И какво ще правиш?

— Не знам. Как да гледам бебе сама? В момента дори за себе си не мога да се грижа.

— Може би Лучо ще…

— Не! Отношенията ни са съвсем други. Не бих искала да се обвързвам с него, та дори и с дете.

— Но не можеш и да го махнеш.

— Не — далеч по-кротко каза тя, — не мисля, че бих могла.

— Не е нужно да се справяш сама — напомних й аз. — Имаш мен. Ще съм лелята на бебето ти. Харесва ми. Да си имаме бебе с теб.

— Наистина ли? — Лицето й вече беше мокро от сълзи. Погалих полепналите по главата й вече посребрени кичури.

— Ако наистина си бременна, животът ще се промени, но не е задължително да е към по-лошо.

— Това май беше моя реплика.

— Може би е мой ред да ти я напомня.

Лейла отпусна ръце на корема си с онзи типичен за бременните жест.

— Бебе — изумено рече тя. — През всичкото това време се опитвам да реша какво да правя, а ето че сега то взима решенията ми.

Колкото и да е странно, щом се уверихме, че Лейла е бременна, изведнъж й пролича. Фигурата й се промени, стана някак по-плътна, коремът й се закръгли. Двете се питахме дали Бабета е забелязала преди нас. Непрестанният поток от бисквити с джинджифил я издаде и макар ние да не й казахме нищо, тя започна да носи за Лейла бистри бульони, малки порции деликатни равиоли, с две думи, храна, доста по-различна от иначе силните й на вкус ястия.

Грижех се за Лейла, за спокойствието й, за това да свикне с онова, което предстои. Разхождахме се дълго и бавно, обикновено придружавани от кучето. Много често, докато работех в градината, Лейла прибутваше един от шезлонгите близо до мястото, където стоях, така че да можем да си говорим за бъдещето.

— Ако е момиче, ще го кръстя на мама, разбира се, но ако е момче… В живота ми няма нито едно име на значим мъж. Може да е нещо италианско.

И двете усещахме присъствието на Рафаела и Чиро, които работеха в градината на Бабета. От три-четири седмици посещенията им зачестиха — подреждаха и почистваха лехите със зеленчуци, прекопаваха каквото е необходимо. Лейла странеше от тях, за да не трябва да отговаря на въпросите им. Беше твърдо решена, бебето никога да не стане част от семейството им, то си беше само наше. Опитвах се известно време да възразявам, напомняйки й, че преди Рафаела беше нейна приятелка и е някак нечестно да я наказва. Лейла обаче беше твърдо решена и не отстъпваше.

— Двамата с Лучо само се забавлявахме — повтаряше тя. — Никога не сме искали това да се превърне в нещо сериозно. А едно дете определено прави нещата сериозни.

— Може би ще иска поне да види детето — продължавах аз.

— Ти наистина не го познаваш — с лека усмивка се опита тя да ме просвети. — Той е момче от малък град, което се възползва от добрия си външен вид. Не иска нищо от това да се променя. Харесва живота си такъв, какъвто е.

— Ти го изкара наистина ужасен.

— Не е ужасен, просто е егоист.

— Предполагам, Тонино е същият. — Едва сега ми хрумна това прозрение. — Двамата са толкова различни на пръв поглед, а всъщност много си приличат. Всичко с тях е чудесно, стига животът да тече така, както са си го намислили.

— Предполагам, италианските майки твърде много разглезват синовете си и резултатът е налице — замислено заключи Лейла. — Не затова не искам Рафаела да се меси.

— А защо тогава? Ако ми кажеш, може да спра да ти досаждам с настояванията си.

— Майка ми ме отгледа сама и аз нямах нищо против — отбеляза Лейла. — А това ще е единственото дете, което някога ще имам.

— Искаш, значи, нещата да са така, както бяха за теб и Аврора?

— Искам всичко да е съвършено.

Колкото и да се опитвах да я разубедя, тя оставаше непреклонна. Не желаеше никое друго семейство да е ангажирано по някакъв начин с живота на детето й — да й казва как да го облича, какво да яде, кое училище да посещава.

— Това е моето бебе, а не тяхното — упорито повтаряше тя.

С напредването на лятото и двете някак се чувствахме укрепнали и готови за промените, които ни предстояха. Бяхме готови да се сбогуваме с „Вила Роза“, съзнавайки, че може би много скоро ще бъде продадена и никога няма да се върнем тук. Готови бяхме да се върнем в Лондон и да обърнем нова страница от живота си.