Ники Пелегрино
Рецепта за живот (61)

Вила Роза

Портата и капаците на прозорците на „Вила Роза“ бяха широко отворени. От вътрешността на сградата се чуваше радио, а пред външната врата бе оставена кофа с парцал. Очевидно някой бе решил да почисти на бърза ръка. Нямаше време за истинско „събуждане“ на дома, за боядисване на стените и излъскване на дървените повърхности. Трябваше да се отстрани най-големият прахоляк, да се измие и подсуши пода.

— Откъде се взима целият този прах? — проехтя гласът на Рафаела от стая на горния етаж. И няколко минути по-късно: — И през ум ни ми е минавало, че някой ден, и то в края на живота си, ще чистя отново тази къща. Porca la miseria, кога ще се науча да казвам „не“ на хората?

Щом застла леглата с чисти чаршафи, тя слезе долу и застана пред входната врата. Огледа градината — истинска катастрофа. Нужни бяха дълги дни работа, за да се оправи, но тя нямаше да се занимава с това. Все пак може би щеше да й остане време да оплеви поне цветните лехи най-близо до сградата или по-добре да сложи няколко саксии с невен покрай стената, за да освежи гледката.

— Жалко — въздъхна тя. — Наистина е жалко. — Вдигна кофата и тръгна към кухнята.

Когато се съгласи да подготви къщата за писателката англичанка, си мислеше, че ще са й нужни само няколко часа. Беше й приятно да направи тази услуга. Но беше забравила какво става с една къща, в която никой нищо не е пипнал, как времето застила като прах празните стаи и мухъл се настанява във всяко празно пространство.

Беше започнала да се пита дали нямаше нещо особено в тази къща, та всеки я изоставяше. Фасадата имаше нужда от боя, а растителността наоколо — от хубаво окастряне. А щеше ли да има кой да забележи, ако всичко отново бъде както трябва?

„Вила Роза“ не се бе променила много от времето, когато Рафаела бе съвсем млада. Току-що овдовяла тя пристигна тук за първи път, изпълнена със съмнения какво може да очаква от живота оттук нататък. По-голяма част от времето готвеше за американеца, издигнал статуята на Исус, и още помнеше, колко силно впечатление й бе направил с вида и излъчването си. В крайна сметка и за двамата „Вила Роза“ се бе оказала временна спирка между два етапа от живота им. Бяха преминали през него, както и всички останали.

Рафаела бе убедена, че мястото заслужава по-добра съдба — собственик, който ще прекарва тук лято след лято. Докато чистеше мръсотията, полепнала по пода в кухнята, се запита дали да не надникне и във фурната.