Ники Пелегрино
Рецепта за живот (40)

Бабета

Нунцио я удостои с една-единствена дума:

— Заминаха? — когато видяха, че Аврора подкарва натъпканата с чанти кола. На мястото до нея седеше дъщеря й, а Алис бе отзад.

— Заминаха — потвърди Бабета. Тя се замисли за градината със зеленчуци и за това, че нямаше кой да прибере обилната реколта.

— А кучето?

— Предполагам, че са го взели със себе си — отвърна Бабета, изненадана от неговата „разговорливост“.

Мъжът й сви рамене, издаде долната си устна напред, сякаш малко се интересуваше от събитията около него. Бабета обаче бе сигурна, че никак не му е безразлично.

Няколко часа по-късно видяха, че колата се връща и от нея излезе Аврора с печално изражение. По лицето на Нунцио пробягна нещо подобно на усмивка.

— Сигурно ги е оставила на гарата — обади се Бабета, — а тя и кучето ще останат.

Без много да се бави, мъжът й напълни джоба си с лакомства, взе лопатата и се отправи към „Вила Роза“. Минути по-късно видя как кутрето се спуска към Нунцио и подскача около него, докато той крачеше през градината. От мъжа й се излъчваше спокойствие и Бабета се радваше за него.

Тя, за съжаление, не можеше да се похвали със същия мир в душата. Отпътуването на момичетата тази сутрин я разтревожи. Всички проблеми, които я бяха измъчвали преди тяхната поява, отново я хвърлиха в смут. Никой не отваряше дума какво ще стане с нея и Нунцио и тяхната малка къща. Аврора ги наблюдаваше, докато работят в градината, хранеше се с това, което отглеждаха, приемаше всичко, което й носеха, и се държеше любезно при среща с тях. Никога обаче не предложи да им плати. Бабета нямаше представа какво мисли тази жена.

Взе метлата и тръгна да помете алеите на „Вила Роза“. Не виждаше причина да се отпуска. Много скоро листата на дърветата щяха да започнат да падат, плодовете — да зреят, насажденията в лехите със зеленчуци да дават семена. През есента, повече от всякога, ролята на двамата с Нунцио щеше да проличи.