Ники Пелегрино
Рецепта за живот (71)

Бабета

Почувствала се напълно отпочинала след още една нощ здрав сън, Бабета се събуди рано, изпълнена с решителност. Закуси както всяка сутрин със силно кафе и сух хляб, обилно намазан със сливов мармалад, и докато дъвчеше бавно и преглъщаше, започна да прави планове.

През повечето време, прекарано в ракитовия стол, в мислите й бе Рафаела. Винаги досега си бе въобразявала, че животът на приятелката й е огрян от слънцето на късмета. Имаше работлив съпруг, чудесни синове, успешен бизнес, а какво друго би могла да иска една жена? И ето че сега тъмни облаци хвърляха сянка върху живота й.

Бабета се загърна здраво с вълнения шал, за да се предпази от студения вятър по пътя, яхна веспата и пое към пристанището. Скоро щеше да дойде лято и нямаше да има нужда от черния вълнен шал, но засега се радваше, че го има.

Завари приятелката си да седи на една от слънчевите маси пред траторията, потънала в сериозен разговор със съпруга си. Щом я видяха, млъкнаха и Рафаела я поздрави високо с добре дошла.

— Липсваше ни вчера, Бабета. Канех се по-късно през деня да отскоча да видя дали си добре.

— Няма нужда. Добре съм. Измръзнах по пътя насам. Добре ще е да изпия нещо, за сгряване.

— Веднага — изправи се Чиро. — Ще ти сваря кафе. Какво ще кажеш и за няколко бишкоти, опекох ги снощи. Ако ги одобриш, ще можеш да си вземеш и за вкъщи.

Останаха сами и Бабета се усмихна.

— Много се грижите за мен — рече тя. — Какво щях да правя без вас.

— Имаш своето семейство — София и близначките също са край теб — напомни Рафаела.

— Така е — кимна старицата. — Но семейството е друго нещо. Моята София не спира да ми казва какво да правя, как да живея. Ти никога не си го правила.

— Така е. Семейството може да е най-хубавото нещо… Както и най-трудното понякога — съгласи се Рафаела.

Слуховете за Лучо и бременното момиче бяха стигнали до ушите на Бабета. Нямаше човек да не знае историята. Цяла една седмица това бе тема за разговор за всички, които се отбиваха при пейката на старата Силвана пред пекарната.

— Той е добро момче, всички го знаем — каза Бабета. — Само дето е малко слаб, стане ли дума за жени. Всички мъже са такива.

— За кого от двамата ми сина говориш? — Остри нотки прозвучаха в гласа на Рафаела.

— За Лучо, разбира се. Много го обичам — побърза да уточни Бабета. — Няма човек, който да не го харесва.

— Лучо е стар проблем — изправи се Рафаела и се отправи към пристанището. — Други проблеми ме тормозят сега.

— Тонино?

Рафаела кимна.

— Обясни ми, ако можеш, защо един син няма да сподели с майка си важни събития от своя живот? — Гласът на жената пресекваше от вълнение. — Такива, които ще я зарадват. Всяка сутрин, щом си отворя очите, първото нещо, за което мисля, е това. И не ми дава мира през целия ден.

С крайчеца на окото си Бабета видя, че Чиро се доближава с подноса с кафе и бишкоти.

— Не разбирам наистина…

— Няма значение — сви рамене Рафаела. — Вече наистина няма значение. Искам само да знаеш, че и на мен, и на Чиро ни е много приятно да се грижим за теб. Надявам се, когато стигна твоите години, да има човек, който да направи същото и за мен.