Ники Пелегрино
Рецепта за живот (73)

Бабета

Първото, което чу Бабета, бяха детските гласове. Две малки момиченца се смееха и си подвикваха едно на друго. Изпълнена с любопитство, тя слезе от терасата и тръгна бавно към портата на „Вила Роза“. Видя две красиви деца с дълги руси коси, сплетени надве-натри. Някой бе завързал люлка на здравите клони на бугенвилията.

Изпод наровото дърво, седнал на сгъваем стол, ги наблюдаваше блед мъж. Той носеше шапка, която да го пази от силното слънце, а в ръцете си държеше вестник. Бабета се поколеба на входа, питайки се кои може да са тези хора. В този миг на вратата на кухнята се появи друг мъж с шарена риза. Крепеше чайник с двете си ръце.

В друг случай Бабета би прекосила двора, за да почука на кухненската врата. Но тези непознати хора я смутиха. Дори това, че стои така на портата и наблюдава децата, й се струваше нахален. Ето защо се обърна и се прибра в къщата си.

Целият този ден пристигаха и заминаваха коли. Бабета чуваше как хората в съседство се хранят навън, как приборите тракат по чиниите, как гласовете ту стихват, ту се извисяват, от време на време избухвайки в смях. Този на Лейла бе най-висок, но се чуваше смехът и на Алис — по-висок от обикновено, най-вече, когато играеше с децата. По едно време на Бабета й хрумна да отиде да помете алеите, но си помисли, че няма да е прилично.

Тъкмо тогава старият Скай се надигна от кошницата си и разтърси козина с изплезен навън език. С леко сковани от артрита крака той пристъпи напред и слезе по стълбите. Подуши известно време тревата, след което ушите му щръкнаха и вирвайки сивата си муцуна, излая дрезгаво.

— Скай, Скай — разнесе се гласът на Лейла.

Кучето размаха опашка при този звук и в лек тръст се понесе към „Вила Роза“.

— Спри, глупаво куче — изсъска Бабета, но устремен напред Скай не я чу. Тя потътри крака след него, убедена, че не може да му се има доверие, когато наблизо има деца. Пръстчетата им са толкова малки, а неговите зъби, макар и пожълтели, си бяха зъби на куче. Ами ако неволно го натиснат и той отвърне рязко?

Когато най-сетне стигна в двора, завари Лейла да коленичи пред Скай и да показва на момиченцата как да го милват нежно. Кучето вече се търкаляше на земята и предлагаше голия си корем.

— Всичко е наред, Бабета — успокои я Лейла на своя лош италиански. — Виж колко му харесват децата. Ела, моля те, да те запозная с нашите гости. Ще останат тук няколко седмици, така че не се притеснявай от тях.

Последва малко несръчно представяне, Лейла й помогна да повтори няколко пъти имената.

— Чарли, Гийон… Чарли, Гийон.

Никой от мъжете не говореше италиански и Бабета се питаше как да се държи с тях, докато са тук.

— Моменто — въздъхна само тя и тръгна към своята къща. Започна да рови из шкафовете в кухнята. Постла на дъното на една кошница памучна кърпа на сини и бели квадратчета и започна да слага отгоре най-вкусните неща, за които се сети — печени предишната вечер бисквити, буркан сладко от праскови от миналата есен и малко панетоне^[1], което София бе купила за нея. Понесе всичко това към „Вила Роза“ и завари всички около масата на двора, заети да белят пресен грах.

Бабета кимна на мъжа с шарената риза и му подаде кошницата си. Човекът кимна усмихнато и отвори веднага кутията с бисквити. Лейла се запъти да приготви още чай, а Алис се премести малко встрани, за да направи място за Бабета.

Старицата се намести между останалите и също като тях посегна към торбата с грахови шушулки и започна да ги отваря, пускайки свежите зърна в цедката в центъра на масата. Алис и Гийон нещо си говореха, докато пръстите им сръчно действаха. От време на време някое топче отскачаше и се търкулваше под масата, където Скай с охота го поглъщаше. Много скоро Лейла донесе чая и бисквитите на Бабета бързо-бързо изчезнаха.

С напечен от слънцето гръб, жената белеше, заслушана в бърборенето на останалите.