Ники Пелегрино
Рецепта за живот (51)

Алис

Моментът беше изключително подходящ за мен. Гийон бе поискал да се върне отново в рехабилитационния център, преди пиенето му да излезе извън контрол. Стори ми се много бодър и оптимистично настроен, но имаше нужда от готвач, който да го замести във вегетарианското бистро за няколко седмици, но, без да му отнеме работата, докато отсъства. Аз бях очевидният избор. Можех да работя там денем, а нощем в италианския ресторант за спагети, докато главният готвач се прибере. Програмата ми щеше да е така запълнена, че нямаше да усетя липсата на Чарли. А точно от това имах нужда.

Въпреки всичко натовареността надхвърли очакванията ми. Наложи са да правя поръчки на продукти и да слагам цени на предлаганите ястия. Не бях правила нищо такова и в началото си блъсках главата, изчислявах и планирах и само се молех в края на месеца да не сме на минус. Все пак основната ми грижа бе храната да е добра и клиентите да си тръгват доволни.

В много отношения обаче работата ми беше самотна. Бях непрестанно сред хора, но никой не се интересуваше от това какво мисля или какво ме вълнува, нямаше с кого да споделя хрумналите ми идеи. Лейла, Чарли, Гийон… Това бе моето семейство, а ето че се налагаше да се справям без тях.

От понеделник до петък дните минаваха в смазващото еднообразие на задълженията ми. Рано сутрин бях в бистрото и се залавях със заготовките, следваше напрегнатият обяд, след което почиствах и планирах продуктите и менюто за следващия ден. Щом приключех, се хвърлях в първото такси и застъпвах на смяна в италианския ресторант в Холборн, където всичко се повтаряше отново.

Докато дойдеше време да се прибера вечер бях така изтощена, че се стоварвах на леглото и бързах да заспя, знаейки, че имам само няколко часа, за да си отпочина.

Поръчах да сложат допълнителни ключалки на прозорците и на вратите, но въпреки тях не се чувствах много комфортно сама. Преди да се прибера в стаята си, проверявах навсякъде, дори в гардероба и под леглото. Всеки полъх на вятъра в градината ме будеше и при всеки вой на полицейска сирена, сърцето ми ускоряваше ритъма си. Веднага щом програмата ми станеше по-лека, щях да потърся друго жилище — отдалечено от приземния етаж и с множество ключалки между мен и външните хора. Дотогава трябваше да се примиря с неудобствата на квартирата си.

И през почивните дни не бях кой знае колко щастлива, защото имах да запълня много часове. Вегетарианското бистро беше затворено и до момента, когато трябваше да тръгна за италианския ресторант, ме деляха доста свободни часове. Купувах си „Таим Аут“ с културната програма на града, където отбелязвах кои изложби или филми бих искала да видя, но така и не се надигах от канапето, чувствайки се неудобно от това, че трябва да отида сама и да попадна в компанията на семейства и двойки. Предпочитах да остана у дома и да изпробвам блюда, да замесвам тесто за пица по начина, който Лучо ми бе показал, или да правя паста с тиква и козе сирене. Не че успявах да изям и една десета от приготвеното, но заниманията ме успокояваха.

Човекът, когото не можех да изчистя от съзнанието си, бе Тонино. Мъчно ми беше, че нещата в „Театро“ приключиха по този начин, при това съзнавах, че вината е моя. Никой не дръзваше да дразни Раул и да поеме риска да се превърне в мишена на неговите заяждания. Дори келнерите, които откровено го мразеха, избягваха да влизат в пререкания с него.

Колкото и да чоплех мозъка си, за да измисля как да се свържа с Тонино и да му обясня какво се случи, не намирах начин. Не бях добре дошла в „Театро“, а не дръзвах да се появя просто така в „Палио“, новия му ресторант в Сити, или да се мотая наоколо, надявайки се на случайна среща.

Бях запазила статия от една от неделните цветни притурки, в която се съобщаваше за откриването на новия ресторант. Бяха снимали Тонино в кухнята с униформата му на главен готвач, но снимката, която привлече вниманието ми, беше негова детска снимка. На нея се виждаше слабичко сериозно момче, което седеше на една пейка със закръгления усмихнат Лучо. Между двамата бе Рафаела и по фона отзад се досетих, че това трябва да беше пейката пред пекарната на площада в Тривенто. Всеки път, когато поглеждах изрезката от вестника, изпитвах необяснима носталгия.

Главният готвач на италианския ресторант се върна и зае мястото си, така че вечерите ми се освободиха и се превърнаха в същото мъчително свободно време, както и дните в края на седмицата. Би трябвало да се възползвам от свободните часове, за да започна да си търся по-добро и по-евтино жилище, но сякаш нещо бе изцедило цялата ми енергия. Обзета от неукротим гняв, лежах по цели вечери на канапето и прелиствах готварски книги, често задрямвах така и се събуждах с лице, покрито от цветна илюстрация на телешки котлет с пресни картофи.

Стана така, че Тонино ме откри. Появи се във вегетарианското бистро един понеделник следобед, докато дъвчех края на молива и съставях седмичното меню.

Видът на познатото лице така ме зарадва, че се ухилих широко и изчаках да прекоси салона и да се облегне на плота срещу мен със самочувствието на собственик.

— Уволних Раул — лаконично рече той и замлъкна, очевидно в очакване на реакцията ми.

— И си тук, за да ми предложиш старата ми работа?

— Не.

— Тогава защо?

— Защо го уволних ли?

— Не, защо си дошъл? — Видях, че хвърля светкавичен поглед на обстановката и за части от секундата вече беше наясно с положението ми.

— Всъщност дойдох да те поканя на вечеря.

— Моля? — стъписах се аз от неочакваното предложение.

— Ако не си заета тази вечер, бих искал да те заведа на вечеря — с необичайно официален тон повтори Тонино. — Така и не успяхме да поговорим за прекарването ти в Италия. Тази вечер съм малко по-свободен и може да се възползваме от възможността.

— И къде ще отидем?

— В „Театро“, разбира се.

— И защо?

— Въпросите ти не са много подходящи при покана за вечеря — развесели се Тонино. — Човек обикновено казва „да“ или „не“. Та кое от двете?

— Ами… май, да. Ще дойда.

— Добре, ще запазя маса за седем. Не закъснявай.

— Ще ми кажеш ли нещо повече за Раул? Защо го уволни?

— Мислех, че ти най-добре трябва да знаеш — усмихна се той.

След това нямаше начин да си събера мислите и да продължа със сметките и планирането на седмично меню. Представях си как седя на една маса в „Театро“ с Тонино срещу мен и познатите келнери бързат да ме обслужат, а колегите ми от кухнята приготвят храната.

Идеята бе направо немислима, но горях от нетърпение да го преживея.