Ники Пелегрино
Рецепта за живот (57)

Алис

Нощта, прекарана с Тонино, бе изненада във всяко отношение. Не изпитах никакво неудобство, не се оплетох в дрехите, докато той ме събличаше. Липсваха и приказки за това какво ще правим оттук нататък. Бе нещо като нов танц, в който водеше Тонино. Просто следвах движенията му.

Уискито определено помогна да се изгладят някои „неравности“. Бях изпила поне три или четири, преди да влезем вътре, замаяна от студения въздух и целувките. Първо спряхме за известно време на канапето, след което минахме в спалнята и през цялото време нямах думата за каквото и да било. Никой от двамата не говореше. И докато реша дали това е, което наистина искам, вече нямаше начин да спра развитието на събитията.

След това той заспа веднага, а аз останах будна, замислена за това какво ще се случи оттук нататък. Може би формален, сконфузен разговор на сутринта с лъжливи обещания да се чуваме? Или пък готовност да го направим отново? Ако той наистина проявеше такова желание, аз дали го исках?

Нещо в мен ликуваше, че най-сетне съм се откъснала от Чарли и съм позволила на друг мъж да ме докосва. Нищо чудно и да съм се почувствала поласкана след толкова години в сянката на Лейла. Погледнах чернокосата глава на Тонино на възглавницата до мен и първото, което помислих, бе: „Не е истина“.

В крайна сметка трябва да съм заспала. Когато на сутринта отворих очи, установих, че съм се свила в извивките на тялото му и едната му ръка ме държи здраво. Опитах се да се измъкна, но след няколко неуспешни опита се предадох и останах така.

Ако не бях толкова самотна в този момент, вероятно щях да съм по-силна. Следващите няколко месеца се оставих да бъда въвлечена в живота на Тонино. С никого не споделих за нощите, прекарани с него, дори и с Гийон. Ставах сутрин рано и отивах във вегетарианското бистро, за да помагам на приятеля си, но той по нищо не разбираше, че не идвам от дома си.

По негов съвет се свързах с агенция за временна заетост и повечето вечери бях ангажирана с почасова работа в кухните на различни заведения най-вече в Уест Енд. Щом приключех, отивах в апартамента на Тонино, където той обикновено ме чакаше на терасата с две чаши уиски.

Имаше някаква сила в Тонино. Знаеше точно какво иска, работеше за целите си бавно и методично, докато ги постигнеше. Заведения, пари, одобрение, жени — подходът бе един. Беше стабилен и ме караше да се чувствам в безопасност, сякаш можех да разчитам, че ще се грижи за мен. Най-важното, беше деликатен.

Никой не знаеше за нас, сигурна бях. И двамата много внимавахме никаква информация за връзката ни да не се прокрадне навън в живота ни. Ако телефонът му звъннеше, никога не се обаждах. Повечето ми вещи стояха в апартамента ми с градината, нищо че рядко спях там. И точно както през онази първа наша нощ, никой не подхващаше разговор за това какво ще стане после.

Мислех, че съм щастлива. Толкова много неща харесвах в Тонино — звученето на неговия акцент, италианските песни, които тананикаше, докато приготвяше набързо проста паста за импровизиран обяд за двама ни в неделя. Обичах да слушам как говори за храната и за дома си. А най-вече бях благодарна, че не се налага да прекарвам нощите сама, освен в случаите, когато пожелаех. Никога не изпитах силното привличане, което имах към брат му, но не можех да устоя на удобството, което той ми създаваше.

Няколко години след първата нощ заедно той предложи да се преместя при него. Липсваше романтика, дори намек за това, че връзката ни се е задълбочила. Мотивите му бяха от практично естество.

— Истинска лудост е да даваш толкова пари за наем, след като повечето време прекарваш тук. Помисли само колко много ще спестиш.

Купи ми дори мобилен телефон, така че да го използвам от апартамента му. Живеехме заедно и въпреки това криехме връзката си. Струваше ми се нелепо, но както той обясняваше, имал причини.

— Знаеш каква е майка ми, когато стане дума за внуци — небрежно отбеляза той. — Особено като знаем колко те харесват. Ще ни стъжнят живота. А на нас така ни е добре, нали, Алис?

Нямах нищо против цялата тази тайнственост. Предчувствах, че Гийон не би одобрил, ето защо и него държах в неведение. Радвах се, че така мога да избегна и всички публични изяви на Тонино, че няма да се налага да отговарям на въпросите на майка ми. Най-добре ни беше да сме заедно, но разделени. С две думи, държахме се встрани от реалността.

Дори не се пренесох при него в истинския смисъл на думата. Нищо от кухненските принадлежности не напусна кутиите и опаковките. Защо да си правя този труд, след като у Тонино имаше всичко необходимо? Произведенията на изкуството по стените, мебелите, всичко беше негово. Аз просто се мушнах в дома му и прибрах вещите си в ъгълчета и други скрити места — малко дрехи в гардеробите и чекмеджетата, няколко компактдиска до стереоуредбата. Никой, който прекрачеше прага, не би се досетил, че живея там.

Не че Тонино канеше гости. Публичното му лице бе за ресторантите и щом затвореше вратата на апартамента, се затваряше в убежището на личното си пространство. Дори тук имаше места, които той криеше от мен. Никога не съм предполагала, че толкова обича да чете, докато съвсем случайно не попаднах на купища книги, прибрани в един шкаф. Открих романи, повечето от които бяха добра литература, дебели томове за история и изкуство. До този момент си мислех, че единствените му книги са готварските, наредени в кухнята.

Тонино ми се разкриваше бавно, частица по частица. Това бе вид загадка, която поддържаше интереса и любопитството ми. Постепенно забравих, че всъщност другият брат бе обект на желанията ми. Все пак избрах по-лесния път и останах с този тук.