Ники Пелегрино
Рецепта за живот (55)

Алис

Искрено се зарадвах, когато Гийон се появи след престоя си в онзи център — бодър и готов да започне работа. За пореден път се озовах в странната ситуация без доходи, изоставена в жилище, което не можех да си позволя, и с много дълги часове, които се чудех с какво да запълня.

Улових се, че твърде често мисля за Чарли. Не беше се обаждал от сутринта, в която се изнесе, и се чувствах засегната. Бях звъняла няколко пъти в офиса му и оставях съобщения, но той не се обади.

По същия начин се държах аз самата по отношение на Лейла, така че нямаше защо да се оплаквам. Седмици наред, след като напуснах Майда Вейл, тя ме търсеше по телефона, уговаряхме се да се видим на по едно питие, на кафе или за обяд, но аз все забравях или пък намирах начин да отменя срещата. Най-сетне, изглежда, Лейла се отказа от мен и ето че същото се случваше с Чарли. Вината беше единствено моя и въпреки това в мигове на самота не можех да не се замислям за това, което изпуснах.

Когато Тонино се обади и ме покани за втори път на вечеря, нямах никаква причина да откажа. Предложи да отидем този път в „Палио“, а аз бях много любопитна да видя заведението.

Не виждах защо трябва да се обличам специално за него. Тонино бе свикнал да ме вижда в униформата на готвач с твърде комичната шапка. Въпреки това си купих малка черна рокля, която съвсем не беше по джоба ми, и обувки с немислимо висок ток и тънки каишки.

Докато се обличах и подреждах косата и грима си по-дълго от обичайното, не спирах да се питам какво всъщност правя.

Ала щом прекрачих прага на „Палио“, искрено се зарадвах, че съм положила цялото това усилие. Пищният интериор създаваше усещане за богатство. Салонът бе с формата на мидена черупка, очевидно по подобие на площада в Сиена, а стените бяха покрити с много реалистични картини от конните състезания в същия този град. Попадайки вътре, човек имаше усещането, че е част от изумително празненство с ярки костюми и веещи се знамена. Впечатлението бе наистина вълнуващо и в първия миг застинах. За кой ли път изпитах чувството на неудобство, че съм не на мястото си въпреки защитната опаковка на скъпата рокля и обувки.

В този момент зърнах на бара Тонино, който бе вдигнал ръка, за да привлече вниманието ми. Когато доближих, той ме целуна по двете бузи и не можех да не забележа, че хората бяха обърнали погледи към нас. Елегантни млади жени, добре охранени банкери, безупречно облечени съпруги, всички те се питаха вероятно кое е това съвсем невзрачно момиче с кестенява коса и как така се е озовало в компанията на най-нашумелия главен готвач в града.

Докато разглеждах менюто и отпивах от коктейла, който Тонино ми поръча, си дадох сметка колко дързък е замисълът на „Палио“. Тонино си бе поставил амбициозната задача да наблегне на кухнята от Северна Италия — много и различни видове блюда, включващи зърнени храни, каквато е полентата например, с фазан, крем супа от кестени и патета^[1]. Това не беше кухнята, с която той бе израснал. Правеше опит да се откъсне от връзките си с юга, от пастата, леките доматени сосове и морската храна. Менюто в „Палио“ бе далеч по-богато, също както и клиентите.

Забелязах, че Тонино следи внимателно изражението ми, докато чета какво се предлага, но без да прави коментар. И този път избра какво да поръчаме, без да попита за моите предпочитания.

Чудех се за какво ли щяхме да си говорим още една дълга вечер, но той се беше подготвил и за това. Още с първото блюдо повдигна въпроса за брат си и не спря да връща разговора към Лучо, докато не приключихме със сиренето, кафето и порцията панфорте^[2].

Изглежда Тонино беше решил да изчерпи темата до дъно и се интересуваше от всички подробности — как изглежда Лучо сега, какво и как готви, има ли някакви планове.

Първоначално дори ми беше приятно да говоря за мъжа, който така бе обсебил съзнанието ми. Отговарях обстойно на всички въпроси, описвах как сме прекарвали дните, преразказах дори някои от разговорите ни.

Едва по-късно ми хрумна, че това съперничество между двамата братя е двустранно. Тонино не искаше да изпуска брат си от поглед, страхувайки се, че той ще го настигне в това негласно състезание. Дали не говорих твърде много?

Опитах се да насоча разговора към други теми, като например ресторантския бизнес, здравословното състояние на Гийон, с две думи, всичко, което ни свързваше по някакъв начин. Тонино обаче не беше приключил.

— Излиза, че вие двамата сте прекарвали доста време заедно — обеди, разходки, обща работа в пицарията. Кой първи предложи да работиш при него?

— Майка ти — отговорих без никакво колебание аз.

— Така ли? — вдигна той изненадано вежди. — Всъщност разбирам. Появи ли се хубаво младо момиче, тя не пропуска възможност да го срещне с някой от синовете си.

— Нямаше такова нещо — уверено отрекох аз. — Тя беше убедена, че за мен ще е полезно да науча различни техники.

— Само че брат ми умее да прави единствено пица, а талантлив млад готвач като теб ще овладее тази техника за по-малко и от половин ден. Сигурно има друга причина да прекараш толкова много време с него.

Той ме изгледа с повдигната вежда и едва сега си дадох сметка за подозрението му, че нещо повече се е случило между мен и Лучо.

— О, не, наистина нямаше нищо повече — започнах аз, но внезапно се смутих и млъкнах.

Тонино ме удостои с вяла усмивка, все едно искаше да каже, че това не му влиза в работата, и най-сетне поиска да сменим темата.

— Знаеш ли, доста е рано още, не искаш ли да дойдеш да пийнем по нещо в апартамента ми?

Видял изражението, изписало се на лицето ми, той се усмихна развеселен.

— Само едно-две питиета, Алис. После ще те кача на такси, за да си отидеш у дома. Знаеш, че си в безопасност с мен.

От покровителствения начин, по който той се засмя, се почувствах като пълна тъпачка. Оказваше се, че очаквах от мъжете винаги най-лошото, дори когато не даваха повод за това. Той наистина се държеше арогантно и високомерно, но дълбоко в себе си вярвах, че е почтен човек.

Без да чака съгласието ми, Тонино даде знак да донесат палтото ми и поиска келнерът да ни повика такси. На задната седалка в колата гледах да не се докосвам до него, не го поглеждах дори в очите. Имах доверие на Тонино, но не исках да изпращам грешни сигнали.

Жилището на Тонино бе на висок етаж в сграда с изглед към реката. Изглеждаше луксозно, цяла стена с прозорци разкриваше красива гледка към светлините на нощен Лондон. Всичко беше толкова чисто и подредено, сякаш всеки момент щяха да пристигнат фотографи да снимат за някое лъскаво списание за вътрешно обзавеждане.

Първата му работа бе да налее две пълни чаши уиски „Лафройг“.

— Трийсетгодишно, единичен малц — рече той, докато ми подаваше чашата. — Имаш ли нещо против?

— Не, благодаря — протегнах аз ръка, макар да не съм голям любител на уискито.

Навън беше студено, но Тонино настоя да седнем на терасата. Донесе ми одеяло, като обеща уискито да свърши останалото, за да се стопля.

— Обожавам тази гледка — сподели той и се отпусна до мен. — Има дни, в които прекарвам по шестнайсет часа затворен в кухня и не успявам да видя дори небето. Седенето тук ми се отразява много добре.

— На мен също понякога ми липсва небето — замечтано въздъхнах аз. — Особено онова, което се виждаше от прозореца край Тривенто. Има нещо специално в небето там.

Той мълчеше, но след малко се наведе и докосна устните ми със своите, толкова леко, че едва ли можеше да се нарече целувка.

— Извинявай, сам казах само питие, но беше по-силно от мен усмихна се Тонино, но този път не бих нарекла усмивката му вяла.

— Всичко е наред — бях поласкана и също се усмихнах. — И двамата имаме вкус на уиски.

— При това на добро уиски. — Наведе се отново към мен и този път ме целуна както трябва.

Затворих очи, отпуснах назад глава и не възразих на развитието на нещата.