Ники Пелегрино
Рецепта за живот (82)

Алис

Това, от което най-много се плашех, бе как ще кажа на Тонино. Трябваше да се сетя, че той бе човек, който не обича усложненията, ето защо няма и сега да усложни нещата повече от необходимото. Помогна ми да прибера нещата си в кашони, които лично донесе и след това натовари в буса, с който Гийон дойде да ме прибере. Седнахме за малко на пейката с изглед към градината, на която бях отделила близо десет години от моя живот, за да поговорим за последен път.

— Ще се справиш ли? Имаш ли достатъчно пари? — попита той.

— Всичко ще е наред — успокоих го аз. — Известно време ще остана при Лейла.

— Виждам, че си убедена в правилността на решението си. — Говореше тихо и спокойно, също както в онази първа наша вечер в „Театро“, както и когато показваше на някого как да приготви блюдото или къде греши.

— А ти? — попитах аз.

— Естествено, ще ми липсваш, Алис.

— Ще си намериш някоя друга вероятно. — Косата му бе започнала да посивява, кожата му също не беше вече на млад мъж, но продължаваше да е все така привлекателен.

— Да, ти също.

Изправих се, за да почистя няколко бурена, които новият градинар бе пропуснал.

— Истината е, че не съм в процес на търсене — отговорих аз. — Не затова си тръгвам. Имам нужда да остана известно време сама. Искам да открия коя съм и коя искам да бъда.

— Никога не съм те спирал да правиш каквото и да било, най-малкото да бъдеш себе си — някак докачено уточни Тонино.

— Така е — седнах отново до него аз. — Но в същото време направи така, че да продължавам да не знам коя съм.

— Това тук не те ли спира — посочи той градината пред нас. — Положи толкова много труд и време, а сега искаш да си тръгнеш.

— Ще има още много и нови градини. Надявам се поне.

Той взе дланта ми, чиято кожа бе толкова загрубяла от работата във „Вила Роза“, че направо дращеше.

— Съжалявам, че потънал в собствения си живот, не съм ти дал онова, от което си имала нужда. Предполагам това е част от неудобството да си с майстор готвач. Но ако съм честен докрай, не бих променил нищо, дори да имах възможност.

Наведе се и долепи леко устните си върху моите, както онзи първи път на терасата в апартамента над Темза.

— По-добре да вървя — станах аз. — Гийон ме чака.

— Довиждане, Алис. — Той стисна за последен път пръстите на ръката, която държеше. — Бъди тази, която искаш.

Докато се качвах на мястото до шофьора, забелязах, че Гийон е изненадващо весел. Той натисна педала на газта и няколко пъти повтори под звуците на хрущенето на чакъла под гумите:

— Не гледай назад, Алис. Не гледай назад.

Поехме по пътя към града и Гийон продължи:

— Ако пиех, щях да те заведа някъде да изпием бутилка шампанско.

— Не се чувствам много празнично, ако трябва да съм честна.

— Но пък вече си свободна. Този проблем висеше над главата ти цяло лято и ето че го реши.

— Така е. Сега започва трудната част — посочих аз. — Да се роди бебето на Лейла, да сложа началото на бизнеса си. Има толкова много неща, които трябва да свърша.

— Нищо от това няма да ти се опре. Просто отхвърляй малко по малко.

— Имаш предвид по едно нещо на ден? — сбърчих аз лице в комична гримаса.

— Не съм казал това — засмя се Гийон. — А и не си падам много по клишетата.

Колата спря пред сградата в Майда Вейл и натрупахме кашоните в свободната стая. Странно бе, че отново се озовавах тук след всичките тези години. Лейла беше останала за известно време в къщата си в провинцията на юг от Лондон, разположена сред цял акър градина и опасана с тисови храсти, ето защо апартаментът бе сега на мое разположение. Спомних си първия ден, в който се озовах тук, пристигайки направо от гарата, изпълнена със страхове и решителност. През всичките тези години не се бях освободила нито от едното, нито от другото.

Животът ми бе направил пълен кръг, дотам, че дори взех няколко смени в бистрото. Собственикът бе друг, стените бяха боядисани и обстановката бе променена, но то продължаваше да бъде много посещавано кафене в квартала. През почивните дни поемах и кухнята, така че се наложи отново да облека униформа и да вляза в ролята си на майстор готвач. Преходът стана съвсем естествено.

През дните от седмицата прекарвах дълги часове в планиране на бъдещия си бизнес. Чарли идваше често вечер, отваряхме бутилка вино и преглеждахме докъде съм стигнала с организацията. Вълнуваше се, че е част от това начинание, но в същото време се държеше на разстояние. Направи ми впечатление, че избягва внимателно ситуации, при които можеше да се доближи по-близо. Ако аз приготвях вечеря, той измиваше съдовете. Щом се изтягах на канапето, за да гледаме телевизия, той сядаше в креслото. На раздяла нямаше целувка по бузата, само махваше с ръка и обещаваше да ми изпрати съобщение на сутринта.

Докато бяхме във „Вила Роза“ имаше моменти, в които ми се струваше, че между нас се заражда по-голяма близост. Сега обаче той се бе отдръпнал и често се питах как ли прекарва вечерите си, когато не сме заедно. Представях си, че води други жени на кино или на вечеря.

И се оказа, че ми пука повече за подобна възможност, отколкото предполагах.