Ники Пелегрино
Рецепта за живот (68)

Алис

Непрестанно се опитвах да се извиня на Рафаела, но всеки път, когато се доближавах до нея, се отказвах. Амбицията на Тонино да запази тази тайна нарани и двете ни и не си представях как няколко думи ще поправят нещата. Ето защо все я заобикалях с надеждата да избегна директния разговор.

Вечерята след паленето на огъня вървеше трудно. Мъчех се да подхвана теми, които са далеч от живота ми в Лондон, като каквото и да кажех, неизменно спестявах името на Тонино.

Въздъхнах с истинско облекчение, когато тя стана да си върви. Двете с Лейла събрахме мръсните съдове и ги оставихме в умивалника, а Бабета зави останалите парчета хляб в салфетката си и също се прибра. Знаех, че ще ги вкара в употреба — в каймата за кюфтета или препечени за закуска на следващия ден. В нейната кухня нищо не се изхвърляше.

Последното, което си мислех, че ще се случи, беше, че ще остана насаме с Рафаела, на която й отне известно време, докато събере нещата си: ключовете за колата, телефона, съдовете, в които бе донесла малко храна, буркан с консервирана сърцевина от артишок, приготвен от Бабета за нея. Докато тя събере всичко това, Лейла вече ни беше пожелала лека нощ и нямаше кой да играе ролята на буфер между нас.

В продължение на няколко дълги мига се гледахме в очакване. Най-сетне Рафаела пое инициативата и попита с подрезгавял глас и твърд тон:

— Срамуваше ли се да ми кажеш, Алис?

— Не, няма такова нещо.

— Излиза, че всички ние не те оценихме правилно. — Гласът на Рафаела потреперваше от възмущение. — Що за жена живее с един мъж, който дори не е неин? След което идваш тук и си мислиш, че можеш да продължаваш да криеш връзката си с моя син. Мислех, че сме приятелки… Че двамата със съпруга ми се отнесохме добре с теб и ти го оцени тогава.

— Не аз настоявах това да се държи в тайна — опитах се да се защитя аз. — Тонино би могъл да ви каже, но реши да не го прави. Защо не се сърдиш на него?

— Не се тревожи. И на него съм му много сърдита. Сърдита съм и на двамата си сина по различни причини. Преливам от гняв.

— А Чиро? Той какво казва?

— Гледа да не е твърде строг към лошите черти на синовете ни.

Питах се къде ли беше сбъркал пък Лучо, за да му е сърдита и на него.

— Много добре разбирам обидата ти — опитах се да я успокоя аз. — Но според Тонино щяхте да ни притиснете да се оженим и да имаме деца. Точно това искаше да избегне.

— Да го притисна ли? — високомерно подхвърли Рафаела. — Цяла вечер очаквах да повдигнеш въпроса. От какво се страхуваш. Какво мислиш, че ще направя?

— Не знам… Беше ми неудобно.

— Обичаш сина ми. Какво неудобно има в това?

— Работата е там… Не мисля, че истински го обичам. — Застинах, потресена от онова, което изрекох на глас.

От гърдите на Рафаела се откъсна силна въздишка, тя ми обърна гръб и затръшна вратата след себе си.

Останах така, заслушана в шума на колата, която тя подкара бързо нагоре по пътя. След няколко минути чух гласа на Лейла, която очевидно е била в дневната и бе чула разправията ни.

— Не мина май много добре — констатира тя, след като влезе в кухнята.

— Мислиш ли? — сухо попитах аз.

— Не се ядосвай. Рафаела е просто избухлива. На сутринта ще е по-спокойна и ще можете да говорите по-спокойно.

— Каква бъркотия забърках само.

Лейла извади една мръсна чаша от умивалника и наля в нея остатъка от виното в бутилката.

— Целият живот е една голяма бъркотия, Алис. Точно затова ми е толкова интересно да пиша за него. Ти наистина ли не си влюбена в Тонино?

— Не виждам как бих могла да бъда.

— А сигурна ли си, че не търсиш нещо, което не съществува?

— Имаш предвид голямата любов ли? Голямата страст? Не, според мен двамата с Чарли сте напълно прави. С Тонино съм, защото той е по-лесният избор. По-безопасният. А той е с мен, защото съм готова да водя живота, който той предпочита.

— Предполагам, че така можеш да си щастлива дълго време — отбеляза Лейла.

— Така е. Била съм и доволна от живота си.

— А сега?

— Трябва да си тръгна, а се боя да го направя. Не искам да съм сама.

— Не си — нежно каза Лейла. — Имаш мен, нали не си забравила?

— Така е, но знаеш какво имам предвид.

— Виж, прекарай лятото тук. Живей отделно от Тонино известно време и главата ти ще се избистри. Ще се върнеш в Лондон и ще сложиш ред в живота си.

— Ами Рафаела? Дали няма да сподели с Тонино какво казах преди малко?

— Малко вероятно е.

— Откъде си толкова сигурна?

— Рафаела е бясна и на двамата си сина. Тонино не й казва нищо. Лучо й казва прекалено много.

— Какво имаш предвид?

— Миналата година Лучо направил бебе на някакво местно момиче и двамата решили тя да направи аборт. Не знам по каква причина, той споделил това с майка си, която, естествено, настояла да запазят бебето, предложила да го отгледа сама или да помага на момичето с всички възможни средства.

— И те въпреки това направили аборта.

— Именно. И разбили сърцето й. Мама ми разказа тази история. Тръгнали приказки и станал огромен скандал.

— Абортът е разрешен в Италия, нали?

— Така е, но въпреки това… Приличните момичета, или поне тукашните, не абортират. В интерес на истината, има хора в града, които от година не ядат пица.

— Горкият Лучо — въздъхнах аз.

— Горката Рафаела — контрира ме Лейла.

— Сега разбирам защо си изпусна нервите с мен.

— Тя е жена с голямо сърце, но и лесно кипва. Иди да се срещнеш с нея утре. Обясни й.

— Може би ще отида… Ще си помисля.

Не исках да казвам на Лейла, че човекът, когото всъщност исках да видя, бе Лучо. И че не бях готова да чакам твърде дълго.