Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Recipe For Life, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 16 гласа)

Информация

Разпознаване, корекция и форматиране
Regi (2020)

Издание:

Автор: Ники Пелегрино

Заглавие: Рецепта за живот

Преводач: Теодора Давидова

Издание: първо

Издател: Санома Блясък България

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Инвестпрес АД

Редактор: Таня Горчивкина

ISBN: 978-954-8186-95-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10749

История

  1. — Добавяне

Бабета

Бабета извади дебелите шалове от гардероба и неспирно зареждаше огнището с дърва. Животът й, както всяка зима, течеше със забавени темпове. Увита във вълнените си дрехи и стоплена, тя седеше през повечето време вкъщи. Хората идваха да я видят. София с дъщерите си, за да хапнат при нея топла супа на обяд, а по-късно през деня се отбиваше Рафаела. През повечето време обаче оставаше сама.

Когато телефонът за първи път иззвъня и разцепи тишината, тя толкова се изненада, че не знаеше какво да прави. Най-сетне се сети, вдигна слушалката и чу гласа на Лейла. Разговорът вървеше трудно, поради лошия италиански на момичето, поради тайната, която лежеше между тях, и заради проклетата пластмаса, която старицата трябваше да държи залепена за ухото си.

Пък и Бабета нямаше какво много да разкаже. Дните се нижеха еднообразно, нищо особено не се случваше. При посещенията си Рафаела винаги носеше по някоя новина или клюка, която знаеше, че старицата ще оцени. Приятелката й изпълваше мълчанието на къщата и Бабета слушаше с благодарност.

Случваше се да дойде по-рано през деня, тогава успяваше да я изведе навън, за да обиколят пустата и оголена градина на „Вила Роза“ или да погледат вълните долу при скалите.

— Лятото, през което живях тук, често идвах да гледам морето — спомняше си Рафаела, заставайки толкова близо, че солена вода пръскаше лицето й. — Няма по-добро място за мислене. Но това беше много отдавна, преди да се омъжа и да родя децата. Когато по-голяма част от живота бе пред мен.

— Ти и сега не си стара — напомни Бабета. — Имаш много дни напред.

— Понякога си мисля, че не ми е останало нищо, което да очаквам от живота — мрачно отбеляза Рафаела.

— В Англия ще ти се роди внуче. Не може да не се надяваш на това.

— Как бих могла? Лейла даде ясно да се разбере, че не желае синът ми да има каквото и да било участие в това. Предполагам, той можеше да настоява, да я накара да го приеме в живота си… Но той не пожела. Не и Лучо.

— Опитах се да говоря с него, не знам дали знаеш.

— Каза ми, че си ходила — усмихна се Рафаела. — Беше направо шокиран. Едва тогава осъзна, че Лейла е тази, на която е направил бебе, и мисля, че му олекна. Тя има средства, има кариера. Може да си позволи да отгледа дете и без него.

Бабета изсумтя и се загледа във вълните в очакване приятелката й да продължи.

— Не разбирам какво стана и с двамата ми сина. Не сме ли двамата с Чиро достатъчно добър пример за тях? Дали не сбъркахме с нещо, докато бяха малки?

— Не можеш да търсиш за всичко вина в себе си.

— Според мен, метнали са се на моето семейство. Брат ми Серджо е същият. Никога нямаше да родя синове, ако знаех, че ще приличат на него.

— Не го мислиш. Обичаш момчетата си, Рафаела.

— Разбира се. Но колкото повече ги обичам, толкова повече ме нараняват.

— Не са лоши момчета… Така е. Тонино е неуморен. Лучо е очарователен и обичен.

Рафаела смръщи лице.

— Добри момчета са — повтори заключението си Бабета, тъй като не знаеше какво точно да каже за утеха.

— Не са лоши, но нещо са сбъркани — промълви Рафаела. — Няма безгрешни, добре го знам. Но заради грешките на Лучо внукът ми ще живее в Англия и няма да знае, че съществувам. Нали си представяш как се чувствам от това?

— Какво казва Чиро?

— Че трябва да изчакаме. Нещата щели да се наредят от само себе си. Но не го вярвам. За разлика от него не храня никаква надежда.

Бабета улови ръката на приятелката си и я поведе обратно нагоре по стъпалата към „Вила Роза“.

— Помниш ли колко много ми помогна ти, когато Нунцио умря. Тогава си мислех, че животът ми е приключил, че това е краят на всичките ми надежди. И благодарение на теб подкарах старата веспа.

— Естествено, че си спомням.

— Сега ти се чувстваш самотна и искам да ти помогна.

— Нищо не можеш да направиш.

— В нощта, когато запалихме онази клада, всички ние бяхме много близки.

— Така е — нетърпеливо се съгласи Рафаела.

— И вие двете с Лейла бяхте приятелки.

— Така мисля.

— Какво мислиш, че ще стане, ако отидеш при нея сега?

— Къде, в Лондон ли?

Бабета кимна.

— Ще ми каже да си вървя и ще ми тръшне вратата. И то ако мога да я открия. Та аз дори не знам къде живее.

— Аз обаче имам и адреси, и телефонни номера — побърза да изтъкне Бабета. — Те настояха да ми ги оставят. Лесно ще я намериш. Само че готова ли си да рискуваш?

Рафаела се загледа в розовите стени на къщата пред тях.

— Може никога повече да не се върнат тук — въздъхна тя. — Ще прекарват летата си някъде другаде, също като предишните собственици. Къщата е обречена на изоставяне. Няма късмет това самотно място.

— Възможно е и да си права — съгласи се Бабета. — Но ако поискаш, може да промениш това.

— Не мисля — отсече Рафаела. — Това дете е загубено за мен. Няма смисъл да се надявам.