Ники Пелегрино
Рецепта за живот (20)

Алис

Нямах желание да следвам жената към брега, но тя бе толкова настоятелна, а и аз не можех да й обясня, че вече съм била там. Въпреки това тя ми показа едно чудесно място за къпане при спокойно море, а сетне ме заведе до зеленчукова градина в края на една от терасите, която не бях видяла преди. Подозирам, че очакваше да й помогна с плевенето, но за щастие чух, че Аврора ме вика, и успях да се измъкна.

— Възрастната жена градинарката ви ли е? — попитах аз. — Вижда ми се много дружелюбна.

— Пак ли тя? — сбърчи чело Аврора и надникна през прозореца. — Непрестанно ходи в градината и полива нещо. Мъжът й също все се мотае наоколо. Смущаващо е от време на време. Те двамата са се грижили за градината преди.

— Но вече не, така ли?

— Не и официално. Така или иначе, прекарват тук по няколко часа всеки ден, после безмълвно изчезват.

— Странно.

— Така е — замислено отбеляза Аврора и задъвка края на кичур от косата си, също като Лейла. — Предполагам, тревожат се, че ще поискам да напуснат къщата в съседство. Живели са тук без наем близо двайсет години, но платих и за нея.

Не познавах Аврора, но не можех да допусна, че ще причини нещо такова на двама възрастни.

— Мислиш ли да ги оставиш? — попитах аз.

— Честно казано, да, макар че имам известни резерви. — Тя улови за пореден път кичура и го завъртя между пръстите си. — Понадцених се с тази покупка. Започна ли да рисувам отново, нещата ще се подредят. Но дори да останат, няма да приема да превиват гръб като роби в градината ми. Защото виж колко са възрастни, а и имам чувството, че той е започнал леко да губи разсъдъка си.

Проследих погледа й и видях стареца, който тътреше крака между лимоновите дървета, крепейки кошница с плодове на хълбока си. Главата му бе покрита с мръсна кафява шапка, а долната му устна висеше. Много скоро той остави кошницата пред вратата на кухнята и си тръгна, без да си дава труда да кимне дори.

— Поне се грижат да не останем без храна — отбелязах аз. — Госпожата донесе кошница с домашно отгледани зеленчуци. Намира ли ти се някаква готварска книга? Мъча се да измисля какво да сготвя.

Бях решила вече да задуша фасула и граха с малко от пресния лук. Към тях щях да сваря паста в лек бульон, която да омекоти вкуса на зеленчуците. Тук-там по листата на зеленчуците забелязах дупчици, което означаваше, че бяха ги налазили някакви вредители, така че ги изплакнах обилно. Но това бяха естествено отгледани продукти и нямаха нищо общо с пръсканите с пестициди омекнали зеленчуци, натрупани на купчини в магазините в Лондон. Нямах търпение да се заема с обработката им, за да усетя ароматите.

Докато се ровех в кашон със стари кулинарни книги, Лейла помагаше на майка си да разопакова вещите й. Имаше толкова много работа — купища картини бяха вече наредени една до друга в дневната, кашони с книги, с четки и бои, със снимки. Умът ми не го побираше къде щеше да се намери място за всичко това.

Както предполагах, на Лейла много бързо й омръзна да подрежда вещите на майка си. След около час се появи в кухнята по черен бански костюм и дълга кремава жилетка.

— Да вървим на плажа. Искам да поплувам.

— Не е ли малко студено? — попитах аз предпазливо. — Все пак в началото на лятото сме още. А и не съм решила какво точно ще сготвя за обяд.

Също като италианската ни съседка Лейла не приемаше „не“ за отговор. Подхвана раменете ми и ме изтика лекичко, навън от кухнята, така че много скоро крачехме по пътеките, които Аврора ни обясни, че водят към плажа, където през лятото имало съвсем приличен басейн с шезлонги и лодки, които могат да се вземат под наем, както и ресторантче, където можеш да получиш скромен обяд, но всичко това започвало да работи най-рано след един месец, а сега всичко било затворено.

Ето защо се спуснахме по стълбите към скалите и тръгнахме предпазливо по кръглите камъчета.

— Нали няма да влезеш във водата? — попитах аз Лейла, когато видях с каква сила се разбиват вълните в скалите пред нас.

Тя сякаш изобщо не ме слушаше, набързо свали жилетката и нагази до колене във водата. Извила лице към слънцето, пое дълбоко въздух и с писък се хвърли напред.

— Господи, фантастично е — провикна се възторжено. — Направо замръзвам. Сега разбирам какво би било да плуваш в джин с тоник.

Седях на брега, правех малки кули от камъни и се наслаждавах на мисълта, че това е първият ден от почивката ми. Седмици наред щяха да изминат, преди да се върна към обичайния си живот.

Лейла не издържа дълго във водата. Излезе трепереща, с посинели устни и настръхнала от студ кожа. Помогнах й да се изтрие с хавлиената кърпа. От косата й по лицето ми капнаха няколко солени капки. Хубава снимка щеше да излезе от този момент — две момичета се смеят на плажа, едното далеч по-красиво от другото, но и двете искрено щастливи, че ги очакват дълги летни дни.

— Да се прибираме — подканих аз Лейла. — Искам да направя прясна паста.

— Няма ли да се отпуснеш най-сетне? Но щом толкова държиш, с радост ще я опитам.

Увита в хавлиените кърпи, с метната отгоре жилетка и искрящи по гърба й мокри къдри, тя тръгна напред по стълбите. Едва бяхме стъпили на най-горната, когато чухме тихо хленчене откъм контейнер за смет в ъгъла на паркинга.

— Сигурно някое животинче се е заклещило — рече Лейла и вече тичаше по посока на звука. Пъхна глава в контейнера и гласът й проехтя вътре: — Горкото бебе! Кой те пусна вътре? Има ли още като теб? Чакай да видя… Няма. Добре. А сега да не вземеш да ме ухапеш. Хайде, така. Добро момче… Или може би си момиче? Няма значение.

Лейла се показа с топка мърлява бяла козина, тук-там с рижи петна и с уплашени очи. Лейла уви животинчето в една от кърпите и го притисна до гърдите си.

— Що за човек ще изхвърли малко кученце в контейнер и ще го остави да умре вътре? — въздъхна тя с разтреперан глас. — Мога да се обзаложа, че по това време на годината никой не идва тук. Какъв късмет, че го открихме.

Приближих лице до създанието.

— Може да има бълхи — предупредих аз.

— Ще отидем в града и ще купим някакъв препарат да ги изчистим. А също и храна за бебета кучета. Нека сега се приберем и да му дадем малко мляко.

По целия път Лейла го държеше в прегръдката си и на кученцето очевидно му харесваше да се сгуши на топло, защото скимтенето спря и очите му започнаха да се затварят.

— Със сигурност щеше да умре там — не спираше Лейла. — Как могат хората да са толкова жестоки?

По пътя срещнахме възрастния ни съсед, който очевидно много искаше да види какво носи Лейла.

— Кученце — рече тя. — Вижте! — Тя дръпна кърпата и му показа животинчето. — Беше хвърлено в контейнер до брега. Ще видя дали мога да намеря нещо, за да го нахраня.

Старецът гледаше втренчено, по лицето му не трепваше нито един мускул и бях сигурна, че мислите му се рееха някъде и нямаше да ни разбере, дори да говорехме на италиански.

За щастие Аврора бе луда за кучета, ето защо изобщо не се ядоса, че дъщеря й се появи с нов обитател. Двете се засуетиха и стоплиха мляко, докато аз се въртях в кухнята.

— Ще отскоча до съседите да попитам могат ли да ми дадат продукти назаем. Как беше името на възрастната жена? Бабета?

— Ами… Да, точно така — разсеяно потвърди Аврора, чието внимание бе изцяло погълнато от лакомото лочене на кутрето.

Прозорците на съседната къща бяха широко отворени, отвътре се чуваше пуснато радио. Заварих стареца да седи в ракитов стол на терасата с поглед, вперен в пространството. За разлика от жена му, която бе страшно мила, той ми се виждаше малко откачен. Тя бе набита, като повечето възрастни жени, и си бе вързала шарена кърпа на цветя, като онези, които носеха циганките.

С жестове се опитах да покажа, че имам нужда от яйца и брашно за пастата, и тя ме заведе в кухнята си — всичко вътре бе просто, но невероятно чисто.

— Не се притеснявай, вземи каквото ти е нужно — вероятно каза тя, защото отвори всички шкафове и ми посочи какво съдържат.

Остави ме да огледам на спокойствие и отиде до мястото, където държеше кокошките, откъдето се върна с шест пресни яйца, по които още имаше залепнали пера и сламки. Бях наистина притеснена, че взимам толкова много продукти, ето защо, когато пъхна в кошницата ми и покрита с нещо чинийка, се опитах да откажа. Жената обаче настоя:

— Per il cane — рече тя. — Capiscel.

— За кученцето, така ли? — проумях аз най-сетне. — Съпругът ви сигурно ви е казал, че го намерихме.

Опитах се да й благодаря, но Бабета изглеждаше толкова доволна, че си тръгвам с кошница, пълна с подаръци.

— La mia casa e sempre aperta — повтори тя няколко пъти, докато ме изпращаше по пътеката.

Запомних думите и когато се върнах във вилата, ги повторих пред Аврора, която говореше свободно италиански.

— Домът й е винаги отворен за теб — възкликна тя. — Колко мила жена.

— Ето какво още ми даде — добавих аз и извадих купичката с остатъци от месо. — Да сваря ли и малко ориз, да ги смесим и да го нахраним?

Нещастното създание вече спеше дълбоко до купичката с мляко върху постелката, която Лейла му бе приготвила.

— Ама наистина са чудесни! — зарадва се Аврора. — Слава богу, че добрите хора не са се свършили.

— Слава богу! — въздъхнах аз. Истинска утеха бе за мен, че до нас живееше тази възрастна, но безкрайно мила жена, чувствах я като страж пред портите на „Вила Роза“.