Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Recipe For Life, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 16 гласа)

Информация

Разпознаване, корекция и форматиране
Regi (2020)

Издание:

Автор: Ники Пелегрино

Заглавие: Рецепта за живот

Преводач: Теодора Давидова

Издание: първо

Издател: Санома Блясък България

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Инвестпрес АД

Редактор: Таня Горчивкина

ISBN: 978-954-8186-95-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10749

История

  1. — Добавяне

Част III

„Имали ли сте някога усещането, че се дистанцирате от собствения си живот? Много често правя нещо обикновено, като това да пъхна ключа в бравата, и не мога да повярвам, че това е моята врата и моят живот.“

Шехерезад Голдсмит, британска еко активистка, бивша манекенка

Алис

През следващите десетина години Тонино създаде цяла империя и името му се прочу и извън кръговете на любителите на изисканата храна, където главните готвачи не са хора, които готвят, а нещо много повече: известни личности с много ресторанти, кулинарни книги и благотворителна дейност. Тонино бе навлязъл в тези среди много повече, отколкото си представях.

Когато започна да печели наистина сериозно, купи голяма къща в покрайнините на красиво селце в Хартфордшър, където аз се оттеглих. Сградата и околността бяха като изваден от приказка английски дом извън града — стара тухлена сграда, обрасла с бръшлян, и просторна, заградена със зид зеленчукова градина. Бях свободна и започнах да обработвам почвата, както Бабета ме бе учила преди толкова години. Часове наред обръщах и прекопавах, торях, насипвах компост и пусках семена. Климатът в района не беше много благоприятен, ето защо отглеждах доматите си в оранжерия, която Тонино накара да построят за един от рождените ми дни. Всяка година разширявах градината, садях овощни дървета и храсти.

Майка ми идваше от време на време, но не се чувстваше добре в присъствието на Тонино, така че предпочиташе да остава само когато той беше зает с работа. Истината е, че много време стоях сама, но постепенно това спря да ми пречи. Къщата бе оборудвана със здрави ключалки и охранителна система, имах неколцина симпатични съседи и майки от пони клуба, готови винаги да изпият по едно кафе, да не говорим за възрастните любители градинари, с които разменях информация и разсади. През пролетта и лятото работех дълги часове в градината, а есента бе време за консервиране на произведеното. Зимата бе сезонът на мечтите.

Оставах встрани от вниманието, с което бе заобиколен Тонино. Когато журналисти идваха да снимат и да пишат за неговата прекрасна еко градина, той обуваше чисто новите си гумени ботуши, хващаше лопатата и заставаше в лехите с картофи, или пълнеше кошници с плодове и прясно снесени от кокошките яйца. Всеки репортер, стига да иска, можеше да забележи, че ботушите са прекалено чисти, за да са били употребявани и преди, че по пръстите на Тонино липсват издайническите следи от работа с пръстта. Но тях това малко ги вълнуваше и те си тръгваха с необходимата им история — бяха видели с очите си прочутия майстор готвач и неговия идиличен живот в провинцията с домашно приготвени туршии и консерви, които се продават на местния пазар, с грах, който той береше, за да им приготви паста е пизели за обяд, с кухня, изпълнена с аромат на мая, където се печеше пресен хляб. Това, което не знаеха, бе, че един час след като си тръгнеха, той се качваше на колата си, защото дори в неделя следобед Тонино имаше програма. Аз оставах да се занимавам с градината си.

Винаги имаше какво да се прави — да се почистят плевели, да се подкастрят дървета, да се отгледа разсад. През зимата можех да си позволя да се облека елегантно и да обядвам с Тонино в Лондон в някое от множеството му заведения, като например еко бистрото, което откри в Белгрейвия и където по рафтовете стояха наредени и се продаваха десетки буркани с внимателно обозначените ми домашни консерви.

Хората вече знаеха за нас. Гийон научи скоро след като заживях в провинцията и точно както очаквах, след като преодоля изненадата, ми даде да разбера колко силно не одобрява избора ми.

— Защо точно Тонино? — попита той.

— Не знам… Просто така се случи — признах аз.

— Очаквах повече от теб — вбесен възкликна той. — Какво стана с амбициите ти? Отказа се от всичко, така ли?

— Не знам дори дали съм имала амбиции — въздъхнах аз. — Сигурна съм само, че исках да изживея всеки момент от живота, да изцедя онова, което ми предлага. Оказа се, че и това май не е правилният избор. Може би тайната е в това да си щастлив с онова, което имаш, вместо да се стремиш непрестанно към нещо друго?

— И все пак човек трябва да има някакви цели, не съм ли прав?

— Най-вероятно. Целта тази година е да отгледам аспержи и малко повече домати за доматен сос, който Тонино да продава в бистрото. Смяташ ли, че това е достатъчна цел?

— Така готвиш живота си на слаб огън — отбеляза Гийон. — В провинцията живееш на бавни обороти, все едно пред теб е цялото време на света.

Тонът му определено беше язвителен, но идеята за живот, който ври бавно, ми подейства успокояващо.

— Какво мислиш за бъдещето? — заяде се той.

— Не мисля. Че кой мисли?

Изобщо не споменах, че отношенията ми с Тонино бяха станали чисто формални. Колкото и да е невероятно, семейството му все още не знаеше за нас. Той ги държеше на разстояние и отклоняваше всеки почин от тяхна страна да го посетят под предлог, че е твърде зает, за да им отдели достатъчно време. А когато отиваше при тях в Италия, аз си оставах в дома му, при градината.

Признавам, че в малкото време, което прекарваше с мен, беше внимателен и нежен, но нямах представа какъв е животът му през останалите часове от деня. Това, което успях да схвана, бе, че за него бъдещето се заключаваше единствено до още повече работа и нови завоевания. Независимо от натиска, на който го подлагаше майка му, той отклоняваше всички теми, свързани с брак и деца. Не съм си давала сметка, че ги искам, докато не осъзнах, че няма да ги имам. В една част от моя живот Тонино нямаше никакво участие и това не беше само градината, приятелите или дори времето, прекарано с Гийон. Имаше и друга, за която никога не споменах пред него.

Два пъти в месеца се качвах на влака за Лондон и се срещах с Чарли. Обикновено отивахме в зоологическата градина в Риджънтс Парк или в някой музей — все места, където децата имаха с какво да се забавляват.

Чарли имаше вече две — Грейс и Мия, две прекрасни момиченца, чиито коси той се стараеше безуспешно да сплете като майка им. Отношенията между него и Мери не бяха потръгнали и се бяха разделили, когато Мия бе още бебе. В края на всеки две седмици Чарли ги взимаше и трескаво се стараеше да измисля занимания, с които да запълни времето си с тях. В такива дни платнената му чанта преливаше от книжки за оцветяване, кукли Барби и той вече знаеше думите на песни, които никога не попадаха в рецензиите на любимото му „Ню Мюзик Експрес“. Иначе той продължаваше да е моят Чарли, човекът, с когото се чувствах най-спокойна. Харесваше ми дори самата мисъл за тези тайни срещи с него.

Поддържахме връзка и по електронната поща и настроението ми винаги се повдигаше, когато откриех, че имам съобщение от него. Често включвах лаптопа си само за да проверя, дали ми е писал. В повечето случаи ми пращаше заглавието на книга, която си мислеше, че може да ми хареса или на филм, който не бива да пропусна.

Случваше се да си представя, че момичетата са мои. Вчесвах косите им и ако някой се обърнеше към мен като тяхна майка, не бързах да уточнявам коя точно съм. Казваха ми леля Алис и на оживените кръстовища винаги ми подаваха ръка. Много мили момиченца. Завиждах на Мери много повече за тях, отколкото за Чарли.

Ако Тонино научеше за срещите ни, със сигурност щеше да ревнува. При това мъжката му гордост щеше да бъде засегната. Нищо, че отношенията между мен и Чарли оставаха чисто приятелски, не исках те да са повод за проблеми и се бяхме разбрали да не ме търси по телефона.

Ето защо, когато една дъждовна неделна сутрин чух гласа му по телефона, направо подскочих.

— Какво искаш? — изсъсках аз.

— Току-що видях във вестника некролог за майката на Лейла — обясни той. — Починала от някакво рядко заболяване на кръвта, от което никой не подозирал, че страда. Помислих си, че би искала да знаеш, извинявай.

Затворих и се отпуснах на ръба на леглото. Не можех да повярвам, че някой, който е кипял от енергия, може да си отиде от този живот. Загубата на Аврора с нейната любов към небето и тиха щедрост бе голям удар. Може би защото не я бях виждала от онова лято във „Вила Роза“ и не бях станала свидетел на остаряването й. Или може би защото толкова много приличаше на Лейла. Така или иначе, устоите ми се разлюляха — вече не можех да разчитам на нещата, които бях смятала за непоклатими.

— Кой беше? — попита Тонино с дрезгав от съня глас. Бяхме останали до късно в леглото и той още не се беше разсънил.

— Един приятел, за да ми съобщи, че майката на Лейла е починала. Не мога да повярвам.

— Влез в интернет и виж дали е истина — предложи той с все още затворени очи.

Така и направих, прочетох още няколко материала във връзка с нейната смърт, в които се подчертаваше колко известна художничка е Аврора, чиято дъщеря Лейла е авторка на бестселъри. Реших, че трябва да направя нещо. Сега Лейла беше сама и най-малкото, което можех да сторя, бе да й изпратя картичка или писмо.

Близо половин ден се опитвах да съчиня нещо до нея, докато дъждът плющеше по прозорците и ми пречеше да изляза в градината.

На Тонино му омръзна да ме гледа, качи се на влака и замина за Лондон, а аз продължих да се боря с чепатите си изречения и изтърканите фрази на съчувствие. Най-вероятно Лейла щеше да е затрупана от подобни излияния и едва ли щеше да посегне към моето, но ми се струваше жизненоважно да го съчиня както трябва.

В крайна сметка написах поредица от спомени за онова синьо лято, което прекарахме заедно: за това как Аврора рисуваше и носеше статива си долу при скалите, как се опитвах да я съблазня с моята паста, как пиехме студена лимонада, загледани в красивите залези. Написах името си най-отдолу и тръгнах към пощата, преди да съм размислила. Нямах представа какъв е адресът й, но намерих в интернет координати на литературния й агент и изпратих писмото си на него, с надеждата да й го предадат.

След около месец пристигна отговор. Беше написан с черно мастило с характерния паяжинообразен почерк и докато го четях, сякаш чувах гласът на Лейла.

Скъпа Алис,

Зарадвах се на писмото ти. Бях като премазана от собствената си и на още много хора скръб и това изчерпа до край силите ми. А и има толкова много формалности, които трябва да се изпълнят, когато човек напусне този свят. Ето защо не мога да ти опиша какво облекчение бе за мен да поседя за малко, да чета писмото ти и да си спомням. Няма в живота ми друг толкова светъл период, както онова лято, макар че ходих там много често след това.

Трябва да взема решение и какво да правя с „Вила Роза“. Да я продам, да я дам под наем, да я задържа… Не знам. Продължавам да искам съвет от мама. Веднъж дори се улових, че набирам телефона й. Представяш ли си?

Винаги съм те чувствала като сестра, Алис. Сега съм сама и имам крещяща нужда от сестра. Би ли се върнала? Би ли дошла с мен във „Вила Роза“, за да ми помогнеш да реша какво да правя с нея? Бих могла да поканя някой друг, но не знам защо ми се струва, че ти си най-подходящият човек. Моля те, кажи, че ще дойдеш.

С обич, разбира се, Лейла

Писмото ме изненада. Бях очаквала нещо по-сдържано. Като си помисля само, колко лошо се бях държала с Лейла през всичките тези години. Имаше, разбира се, моменти, когато си мислех да й се обадя, но гордостта ми ме спираше. След това тя издаде онази своя книга, прочу се и вече стана твърде късно. Можеше да реши, че я търся заради славата й.

Ето че сега предлагаше да възобновим приятелството си, но приемех ли, това означаваше да се върна в Тривенто, а не бях сигурна, че мога да го направя.

Много бяха причините, поради които можех да откажа: усложнението от това, че семейството на Тонино е там, абсурдността да отида толкова далеч с някого, когото не бях виждала повече от десет години, градината ми, която винаги ме задържеше в близост до къщата. Но най-вече ме вълнуваше въпросът редно ли е.

Може би се бях отегчила и изпитвах нужда да направя някаква промяна в еднообразното си всекидневие. А и нищо чудно Лейла да ми липсваше. Кой може да каже какъв е истинският мотив за стъпките, които предприемаме? Така или иначе извадих лаптопа си и написах адреса на електронната поща, който видях най-горе на писмото й.

„Добре, ще дойда“ — написах след кратко колебание.