Ники Пелегрино
Рецепта за живот (23)

Бабета

Макар да знаеше, че англичанките ще си тръгнат така внезапно, както и се появиха, Бабета си позволи да се отпусне и да се наслади на промяната, която внесоха в живота й. Всеки ден предлагаха да я заведат някъде — на обиколка по крайбрежието или на излет на юг чак до Калабрия. Сериозното момиче, Алис, обичаше да купува храни, където и да отидеха, и Бабета се стараеше да й посочи най-доброто качество, най-прясната моцарела, най-крехкото говеждо. Често, след като се приберяха във „Вила Роза“, възрастната жена я следваше в кухнята и й показваше как да ги сготви.

Момичето работеше сръчно и схващаше на мига. Умееше да върти пастата и режеше лук по-бързо дори от Бабета. Но имаше толкова много неща, за които не беше чувала — все блюда, на които всяка италианка би научила дъщеря си. Тя говореше неспирно над тенджерите с бълбукащи сосове и тавите с месо и чудно как момичето я разбираше, макар да не знаеше и дума италиански.

С всеки изминал ден слънцето ставаше все по-силно и се издигаше все по-високо на небосклона. Бабета престана да очаква предупреждението, че двамата с Нунцио трябва да напуснат къщата. Престана да преглежда вещите им, да пресмята какво да вземе й с какво да се раздели. Тревогата щеше да я обсеби, ако допуснеше това да се случи, но тя й бе обърнала гръб, правейки се, че не съществува, и продължаваше да мисли единствено за приготвянето на храната заедно с това необикновено момиче, с което я свързваше вече мълчаливо приятелство, чието начало бе поставено с градината, която бе насадила.

Често рано сутрин, докато още бе хладно, двете плевяха, садяха билки за подправки, връзваха стъблата на фасула и дребните люти чушки. В средата на сезона земята щеше богато да ги възнагради. Бабета се надяваше момичето още да е тук, за да опита плодовете на техния труд.

Приятелката й, тъмнокосата красавица, никога не се присъединяваше. По цял ден пушеше с книга в ръка или чукаше на пишещата машина, а кутрето, което бе спасила от онзи контейнер, ту дърпаше със зъби полата й, ту направо висеше за подгъва и чакаше да започнат игра. Единствено майка й, Аврора Грей, нахлупила широкополата си шапка, за да пази лицето си от силното слънце, стоеше на скалите, сякаш нямаше сериозно занимание. Прекарваше по-голяма част от сутрините на скалите и съзерцаваше небето. Към обяд се прибираше в къщата, отваряше бутилка вино и хапваше това, което другите са приготвили, но очевидно небето бе обсебило съзнанието й. Бабета не проумяваше какво толкова намира в безкрайната синева, но вече имаше опит с Нунцио, който не напускаше стола си и гледаше в една точка в очакване нещо да се случи.