Ники Пелегрино
Рецепта за живот (39)

Алис

Никога не ми е допадала йерархията, наложена в кухнята на „Театро“ — задължителните бели униформи, необходимостта на всеки жест и подвикване да отговаряме с „Да, сър“ като роботи. Сега обаче копнеех да се върна там с надеждата да се потопя отново в една дисциплина, наложителна за този тип приготвяне на храна, която може да заглуши вълнението от изминалите дни. Ако работя до безпаметност, мислех си често, може би няма да имам време да мисля.

И въпреки всичко се разделях с тъга с Тривенто. Харесваше ми да съм близо до земята и до морето, да усещам слънцето по кожата си и да плувам в солената прохлада на морето в спокойните горещи дни. Знаех, че ще ми липсват пластовете синьо в изрисуваната небесна шир от картините на Аврора, но най-мъчително бе да се сбогувам с хората, които вече ми бяха станали близки.

Лучо бе особено изненадан, когато един следобед, в който Лейла предпочете да не прекъсва писането, отидох, за да се сбогувам.

— Останах с впечатлението, че тук много ти харесва — отбеляза той. — Мислех си дори, че би искала да останеш.

— С радост бих го направила, но се налага да се върна към предишния си живот.

— Почти не съм те виждал през последните няколко седмици, а ето че сега заминаваш. — Съдейки по гласа му, на него наистина му бе тъжно. — Кога ще дойдеш пак?

— Всичко зависи от това как ще се развият събитията.

— Знам, че ще е скоро — заяви той уверено. — Само месец-два в Лондон и ще си готова да видиш отново морето и да опиташ истински спагети але воньоле.

— Ще бъда толкова заета, че няма да ми остане време да мисля много за тук. А ако толкова много ми се доядат спагети але воньоле, в „Театро“ ги сервираме. В интерес на истината Тонино успява да достави миди от място, недалеч от Венеция и те уверявам, че са също толкова добри, колкото и тези тук.

— Поздрави брат ми от мен — смръщи чело Лучо. — Кажи му, че сме добре. Че телефоните продължават да работят, получаваме и поща също. И ако иска да се свърже с някого от нас, нищо не му пречи.

Нямах никакво желание да се оставям да бъде въвлечена във враждата между двамата братя, ето защо го целунах по бузата и побързах да си тръгна, за да не види той колко всъщност съм разстроена.

Подобен разговор се проведе и в траторията. Рафаела и Чиро вдигнаха такава гюрултия, десетки пъти ми благодариха за помощта и за многото работа, която съм свършила за тях, след което отвориха бутилка „Просеко“ и вдигнаха тост за бъдещето ми.

— Ще се върнеш към работата в истински голям ресторант, който няма нищо общо с малкото ни семейно заведение — въздъхна Рафаела. — Предай на нашия син, че знаем колко е зает, но няма да е зле да ни се обажда от време на време.

Прегърнахме се и те стояха на прага и махаха, докато завих зад ъгъла.

Едва когато настъпи моментът да се сбогувам с Бабета, сълзите бликнаха неудържимо. Тя беше стара и знаех, че е малко вероятно да я видя отново.

Щом разбра, че заминавам, тя тикна в ръцете ми кошница от юта, натъпкана със зеленчуци, и ме потупа нежно по бузата със загрубяла от работа длан.

— Arrivederci e Buonna fortuna — рече Бабета и в този миг сълзите рукнаха по лицето ми.

Обърсах ги с опакото на ръката си.

— Buonna fortuna и на теб. И grazie… grazie за всичко. — За пореден път се изненадах от самата себе си, като обгърнах набитото й дребно тяло и я притиснах до гърдите си.

Ето че бях отново в Лондон сред тълпите, шума, наситения с оловни изпарения въздух, стараейки се да не мисля колко много ми липсва „Вила Роза“. Това бе моят живот и трябваше да свикна отново с него.

Още през първия ми ден в ресторанта преживях истински шок. Боях се, че ще отнеме време, докато свикна с работата на високи обороти, че ще са въведени нови блюда, които да разучавам, че ще са ми намерили заместник при пастата и ще ме върнат отново на първоначалната подготовка. Ала промените, които заварих, бяха далеч по-сериозни.

Докато обличах бялата си работна униформа, чух непознат глас. Груб и висок, той се врязваше в обичайния тих ромон на гласовете по време на вечерната смяна.

— Хайде, приятели, стоите тук вече две минути. Ще искате да ви платя за цяла смяна, нали? На работа.

— Кой е този? — през зъби попитах Марио, момчето на салатите.

— Новият главен — процеди той едва чуто.

— Къде е Тонино?

— Отвори ново заведение в Сити. Разработва нещата там, а този новият — Раул, отговаря за всекидневната работа в „Театро“.

— Какъв е? — побързах да закопчая и последното копче и нахлупих униформената шапка.

Марио държа вратата, докато изляза.

— Сама ще видиш — рече той.

Странно е как само един човек е в състояние да промени атмосферата. Преди тук беше невероятно тихо, почти като в църква, и най-силният шум беше от поставянето на тенджерите върху металните плотове или от затварянето на вратата на фурната. Всички си давахме сметка, че сме пред погледите на клиентите. Ето защо гледахме да се държим както подобава.

Раул обаче пет пари не даваше за зрителите оттатък стъклената преграда. Или може би тъкмо заради тях се стараеше да превърне всичко в представление. Беше дребен и хилав като хората, които или дълги години са взимали дрога, или са работили при високи температури. Идвал от някакъв ресторант в Ню Йорк — скъпо френско заведение, и бил убеден, че „Театро“ има нужда от раздрусване. През цялата вечер той правеше шумни забележки, ругаеше, обиждаше и се шегуваше грубиянски — жаргон, който никога не бях чувала до този момент, но на останалите им се струваше забавен. Кухнята се беше превърнала в място, кипящо от тестостерон, и ми направи впечатление, че няколко от жените бяха заменени с мъже, които не познавах.

Раул не само крещеше, но и мяташе предмети, ножове най-вече, мразеше келнерите, повечето от които имаха доста стреснат вид. Не си правеше труда да запомни имената им, тъй че ги принуждаваше да отговарят на прякорите, които той им беше измислил: Свинско лице, Лайнар и други подобни. На всичкото отгоре употребяваше професионален жаргон от Ню Йорк, който очакваше всички ние да знаем.

Дълго не можех да разбера какво иска от мен, докато някой не ми обясни, че думата, която произнася, се отнася до „пълнежа“ за пастата.

Всичко това бе доста объркващо — все едно да се прибереш и да откриеш, че в дома ти са се нанесли съвършено непознати хора. Много от работниците вече подражаваха на Раул — гласовете им бяха високи, езикът — груб, да не говорим, че подмятаха ножовете като актьори от евтин каубойски филм и ако някой бе особено умел, Раул го окуражаваше с възторжено подсвиркваше.

— Мамка му — процедих в ухото на Марио при първа възможност. — Този е истински психопат.

— Така е — гласеше краткият отговор.

Радостта, че се връщам отново на работа при пастата, бързо отлетя. От първия миг, в който прекрачих прага на кухнята, бе ясно, че ще стана обект на подигравки от страна на Раул.

— Ти значи си Алис — хилеше се той насреща ми. — Чух за теб. Да видим какво можеш.

В началото не ми обръщаше внимание открито, но при всяка възможност се буташе в мен, особено ако носех нещо по-тежко. Блъсваше лакътя ми и дългата щипка за пастата падаше в тенджерата, а той не пропускаше да обяви на висок глас моята несръчност. Случваше се да уловя погледа му, в който не четях нищо добро. С две думи, атмосферата ставаше наистина неприятна.

Опитах се да спомена нещо пред Нико, помощник главния готвач, но той даде да се разбере, че няма интерес да се забърква.

— Какво очакваш, Алис? Пристигаш, след като си живяла при семейството на Тонино в Италия, и е известно, че си любимка на най-главния. Естествено, Раул ще се опита да ти стъжни живота. Стегни се или напусни. Изборът е твой.

— Не съм живяла при семейството му… — опитах се да обясня аз, но Нико изобщо не ме чу.

В „Театро“ продължаваха да предлагат менюто, изготвено от Тонино, и знаех, че рано или късно той ще се отбие. Не вярвах да е загубил интерес към предишния си ресторант и да го остави на произвола. Убедена бях, че като види как се е разпасал Раул, ще го скастри както се полага.

Междувременно последвах съвета на Нико и се стегнах. Отговарях високо „Да, сър!“, стараех се да не надигам много глава и подминавах ругатните и обидите. Не виждах друг начин за оцеляване.