Ники Пелегрино
Рецепта за живот (76)

Алис

Очаквах Лейла да покаже поне съжаление, когато най-сетне се престраших и й казах, че съм видяла Лучо да излиза от стаята й, но тя не показа дори най-малко неудобство. Запали цигарата си с клечка от печката и си наля чаша портокалов сок, след което се настани на масата срещу мен и сви по типичния за нея небрежен начин рамене.

— Предполагам това значи, че си тръгваш, така ли?

— Затова ли го направи? — стъписах се аз. — Като проверка дали ще си тръгна?

— Не ставай смешна.

— Тогава защо?

— Правим го от известно време. Всяко лято, когато идвах да се видя с мама, спях с него. Ти изчезна от живота ми и вече нямаше значение какво ще кажеш.

— А ти не можеш да си сама и винаги трябва да имаш любовник, така ли?

— Така животът е по-интересен. Хора като Лучо и мен го разбират, за разлика от теб. — И тя побърза да добави: — Били сме заедно не повече от няколко пъти. Мислех си дори, че няма да има повече.

Проследих как загаси цигарата и стана, за да вземе друга.

— При това — продължи тя с крайчето на устните си, докато палеше новата цигара и дръпна, за да я разпали, — сега си с Тонино и смятах, че си се простила с надеждите, свързани с Лучо. Не можеш да имаш и двамата братя, нали?

— Не искам нито единия, нито другия — отсякох аз.

— За бога, Алис, не се дръж като дете. Щом толкова държиш, върви си.

Тя се врътна и се запъти към стаята си. Напоследък се заседаваше по-дълго там — очевидно най-сетне бе намерила, макар и частичен, покой и спеше повече от обикновено. Най-добре беше да я оставя да й мине до момента, в който можехме да говорим разумно и спокойно.

Валеше тих напоителен дъжд и макар небето да бе покрито с облаци, в градината бе свежо. Исках да се измъкна навън и се мъчех да измисля някакво място, където дъждът нямаше да ме намокри прекалено. Единственото такова място бе странният параклис в пещерата, който Бабета ми бе показала преди много години. В ден като този приглушената светлина и капещите сталактити щяха да са любопитна гледка. Отидох да говоря с Чарли и момичетата, за да видя дали биха искали да отидем.

Излизането с тях винаги беше придружено от суетня и спорове — докато си намерят обувките, връхните дрехи и пуловерите. Цялата тази гюрултия влудяваше Чарли, но не и мен.

— Да, Мия, можеш да вземеш куклата си, щом иска да дойде с нас. Не, Грейс, няма да ядем сладолед този път — обяснявах аз, докато Чарли се бе скрил зад един брой на „Венити Феър“ и се правеше, че не знае какво се случва наоколо.

Докато колата следваше завоите на пътя край брега, запяхме песните, които децата знаеха от детската градина. Страшно ме развесели фактът, че Чарли знае всички думи.

— Като си спомня колко стриктен си бил винаги с твоите броеве на „Ню Мюзик Мегъзин“ и колекцията си от плочи — опитах се да го подразня аз, — сега направо не мога да те позная.

— Децата променят всичко — отвърна той. — Сама ще го разбереш, когато му дойде времето.

— Няма да ми се случи — поклатих енергично глава. — Вече съм много стара. Късно ми дойде умът.

— В последно време много жени раждат и в по-напреднала възраст — отбеляза той.

— Да, но те имат партньори.

За миг Чарли отклони поглед от пътя и ме погледна сериозно.

— Ти нямаш ли? — попита той. — Не си ли вече с Тонино?

— Не. Макар че, признавам, още не съм му съобщила новината.

— Излиза, че най-сетне ще приключиш тази история. Ще се разстрои ли според теб? — Не личеше Чарли да го е грижа кой знае колко. — Или може би го очаква?

— Не знам. Много е затворен. Предполагам, че ще се вбеси, че нарушавам реда, който според него е добре организиран. И гордостта му ще бъде наранена. Но нищо повече, ако трябва да съм честна.

— Винаги се е държал добре с мен, даваше ми много свобода. Не мога да го зарежа по телефона.

Следващите няколко секунди Чарли мълча, докато най-накрая доста високо изтърси:

— Самодоволен, властен тъпанар.

— Какво е тъпанар, татко? — попита Грейс от задната седалка.

— Нещо, което не е подострено.

— Ще го острим ли?

— Не днес. Сега отиваме да видим пещерата, която леля Алис иска да ни покаже.

Бях забравила колко стръмна е пътеката до входа на параклиса. Някъде към средата момичетата се разхленчиха и се наложи Чарли да качи Мия на раменете си, а аз започнах да бутам Грейс отзад. За страничен наблюдател трябва да сме приличали на семейство. Дори аз се чувствах като част от тях.

Щом пристъпихме във варовиковата пещера, изпълнена с мраморни фигури, момичетата се развълнуваха. Разтичаха се да разглеждат, подвикваха си една на друга с висок шепот.

— Странно е тук — отбеляза Чарли. — Не съм виждал такова нещо.

— Мисля, че Бабета и съпругът й са се женили тук.

— Необикновено място за такъв ритуал. — Чарли оглеждаше, изпълнен с любопитство. — Представяш ли си го? Трябва да е било страхотно.

— Вероятно, но не мисля, че някой от нас би трябвало да се вълнува на този етап от брачна обстановка.

— Не съм убеден. Каква е тази история с Тонино все пак? Защо така внезапно реши да приключиш?

— Не е внезапно. Отдавна трябваше да го направя. Наскоро осъзнах, че съм се пуснала по течението и по този начин обърках много неща.

— Значи нова работа и нов мъж, така ли? — развесели се внезапно Чарли.

— Не знам за това, но ново жилище — със сигурност. Не мога да живея повече в неговата къща.

— Много си смела, Алис. — Чарли наблюдаваше как момиченцата му надничат през прашните прозорци. — Всъщност винаги си била смела.

— Смела ли? Не мисля. Вървя натам, накъдето ме тласнат обстоятелствата. Или поне така беше досега.

— Трябва да знаеш, че съм насреща за всичко, стига да кажеш… — практически, емоционално, каквото искаш. — Забравил за децата Чарли не откъсваше очи от мен. — Само кажи.

— Благодаря ти. Не знам какво бих правила без приятели като теб и Гийон. Не съм сигурна, че ви заслужавам.

— Наистина? Според Гийон ти си единствената причина той все още да има работа. А що се отнася до мен… ние с теб винаги сме се заслужавали.

Момичетата с писъци се върнаха при нас и започнаха да ме молят да отидем за сладолед. През голяма цепнатина в скалата видяхме, че дъждът е спрял, и най-сетне се предадохме и отидохме до близкия плаж, където продаваха сладолед.

Чарли си взе с шамфъстък, аз избрах лимоново сорбе, а момичетата, естествено — ягодов. Седнахме на плажа да гледаме вълните и другите семейства, които правеха същото, и се замислих, че имаше време, когато не бе никакъв проблем тези деца да са и мои. Няколко обрата, решения, които бяха взети или не бяха, и животът ми можеше да поеме в съвсем друга посока.

— Пазиш ли още онзи смарагд? — съвсем спонтанно попитах аз. — Говоря за пръстена, с който ми предложи брак?

По нищо не личеше Чарли да е изненадан от неочаквания ми въпрос.

— Да, Алис. Още го пазя.

Сетне отхапа дъното на фунийката и децата избухнаха в смях, когато видяха как сладоледът на баща им потече по ръцете му.