Ники Пелегрино
Рецепта за живот (74)

Алис

Очертаваше се едно спокойно и изпълнено с идилия лято. От време на време се чувствах виновна, че оставям дните да текат безметежно един след друг, но бързо свикнах сутрин да се излежавам на плажа, а следобед да се изтягам на сгъваем шезлонг, докато Чарли играе с децата на терасата. В гаража зад къщата открихме кашон, пълен с допотопни играчки. Чарли намери някъде стара маса за тенис и обяви състезание на Гийон. Момиченцата се занимаваха най-вече с намерените тук кофички и лопатки. Преди много години някое семейство бе оставило тук всичките тези неща и ето че сега влязоха в употреба.

Известно време се тревожех, че Лейла ще съжали, че отвори дома си за моите приятели, но тя се включи в играта на пинг-понг, водеше момичетата на разходка из околността и видимо се забавляваше. Дори Бабета се включи в групата, като всяка сутрин се появяваше с нещо приготвено и настояваше да се редуваме в кухнята.

— Малко ми е неудобно да оставяме старицата да готви, след като и двамата сме майстор готвачи — отбеляза веднъж Гийон. — Не е ли редно тя да си седи, докато ние се занимаваме с храната?

Посочих му Бабета, която показваше на децата как да търкалят тестото, за да се получи дълга змия за ньоки.

— Мислиш ли, че можеш да я спреш? — засмях се аз. — Тя е направо в стихията си и не помня да съм я виждала толкова щастлива.

— Сигурно е самотна тук през зимата.

— Тук е не само самотно, но и диво — споделих аз. — Видя ли картините на Аврора с бурите? Някои от тях са изправени до стената в дневната.

— Хвърлих им един поглед. Изумителни са наистина.

— Сигурно е добре да имаш талант. Някак по-лесно решаваш накъде да насочиш живота си.

— Ти имаш талант, Алис. Страхотен готвач си — рече Гийон.

— Много мило, че го казваш, но не мисля, че е вярно. Справям се, разбира се, но не мисля, че съм гений.

— Съжаляваш ли, че се впусна в тази професия?

— Не, не бих казала. Сега обаче сякаш се събуждам с усещането, че съм живяла нечий чужд живот. Непрестанно се питам как и защо започна всичко.

— Съвсем нормално е. Всеки има такива моменти.

— Хората, които познавам, сякаш нямат такива съмнения. Ето ти и Чарли например. И двамата изглеждате като хора, които никога не са подлагали на съмнение правилността на своя път.

— Всеки от нас има своите проблеми. А и за теб не е късно. Можеш да промениш нещата. Прави нещо, което обичаш. — Гийон замълча и ме изгледа продължително. — Бъди с някого, когото обичаш.

— Дори това не знам как да направя. Откъде да започна. Сякаш имам нужда някой да ми подскаже.

— Както се досещаш, съм минал през дълга терапия — въздъхна Гийон. — И въпреки това, не мисля, че овладях техниката на живота. Това, което знам със сигурност, е, че понякога просто трябва да подхванеш нещо и да вярваш, че ще се получи.

Ако този разговор бе започнат от Лейла, щях да скоча и да избягам, за да го прекратя, но ето че нямах нищо против да го водя с Гийон. Следващите няколко дни не спирах да мисля върху думите му — докато играех с момичетата на плажа сутрин, докато приготвях набързо макарони и доматен сос за обяд. Понякога слизах при скалите под „Вила Роза“ и гледах морето. Тук бе мястото, където мислите ми бяха най-бистри.

През повечето време мислех за нещата, които не искам да правя. Така стигнах до заключението, че животът ми не е да бъда майстор готвач. Не исках да бъда и придатък на Тонино. Не беше трудно да видя къде сбърках в миналото. Но не виждах и пътя си напред.

Една сутрин, докато работех в малката градина, която бях засадила за Лейла, се запитах защо хората не си отглеждат сами пресните зеленчуци. Дори ако става дума за няколко салати и подправки, ще изпитат задоволството и радостта да откъсват и консумират собственото си производство. Защо толкова малко хора, дори тези, които имат градини и дворове, не го правят. В този миг сякаш прогледнах. Разбрах какво искам да бъда.

За първи път се престраших да го спомена няколко дни по-късно, докато двамата с Чарли се разхождахме между боровете по онази нова пътека към скалистия залив.

— Хрумна ми една идея — започнах аз колебливо.

— Така ли? — усмихна се той окуражаващо.

— Искам да започна градинарски бизнес.

— Не си се занимавала с озеленяване — посочи той. — Досега си правила градини само за ядливи растения.

— Точно за това става дума. Бих могла да помагам на хората, които искат да отглеждат биопродукти. — Усетих, че започвам да се разпалвам. — Например да предлагам разсад и дори, ако искат, да им показвам как да го отглеждат.

— Все си мислех, че храната и готвенето са твоята страст. Какво ще стане с кариерата ти на майстор готвач? — изненада се Чарли.

— Отдавна е свършено с нея. Прав си, харесвам да работя с храна, но много отдавна разбрах, че животът в кухнята на ресторант не ми допада. Той е като наркотик. Страхотен начин е да запълниш деня си така, че да не ти остава време да мислиш за нищо друго. Но тогава вече не става дума за самата храна. Това не е готвене с любов.

— Така ли? И защо да не е. — Усетих, че любопитството му е разпалено. — Винаги съм мислел, че си обзета от идеята за храната.

— Вярно е. Харесва ми да отглеждам храна и да мисля за това какво ще се получи от нея и дали ще бъде вкусно — съгласих се аз. — За мен това е нещо като алхимия. Но да си готвач на конвейер, означава да вършиш все едно и също отново и отново. Няма я магията.

Разказах му какво съм прочела в интернет за отглеждането на разсад. Може да се постави в дървени сандъчета, така че да не се налага дори да се навеждаш или коленичиш.

— Няма нужда и да копаеш — продължих аз. — Не всеки може да има градина до кухнята си, както е тук във „Вила Роза“. Иска се много работа. Но не значи, че хората не могат да се хранят с пресни зеленчуци, вместо да ги купуват в пластмасови опаковки от супермаркетите. Това е за мен храната.

Очаквах Чарли да започне да излага десетки причини, поради които идеята ми няма да проработи, но се случи тъкмо обратното — беше заинтригуван.

— Можеш да ги продаваш и по интернет — подхвърли той. — Ако подготвиш различни размери и обеми, така че хората да поръчват толкова, колкото могат да поберат в градината си. Ако са в дървени сандъчета, все ще изтраят няколко години.

— Значи смяташ, че от това може да излезе нещо?

— Защо да не излезе? Стига да обмислиш добре нещата и да направиш предварителната подготовка.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно — усмихна се Чарли. — Идеята ми се струва страхотна. Как се сети за нея?

— Мъчех се да си изясня какво ми харесва най-много — развълнувано заобяснявах аз. — Дадох си сметка, че отглеждането на храни ми носи най-голяма радост. Бабета ме научи на основните правила и сега ми се иска да предам нейното знание и опит. Мога да започна да изпращам мостри със семена, дори и рецепти за приготовлението на онова, което ще израсте от тези семена, да предлагам демонстрации някъде, докато нещата потръгнат. Но поне ще работя нещо, което истински ми харесва.

По-късно същия следобед двамата седнахме на кухненската маса и той ми помогна да направя план за действие. Оказа се, че трябва да се обмислят цял куп неща, но Чарли методично ги отхвърляше едно по едно и докато дъвчеше края на молива, планираше всяка стъпка.

— Мога да ти помогна с малък капитал — предложи по едно време той. — Да бъда твой партньор в сянка. Стига да ме приемеш, разбира се.

— Господи, разбира се — възкликнах аз. — С огромна радост.

— Значи ще бъдем бизнес партньори — погледна ме той. — Е, не точно така си представях отношенията ни, но е по-добре от нищо.

Не схванах намека му, поне не в първия момент. Може би бях ангажирана твърде много с планиране на бъдещия си бизнес, за да мисля за Чарли и за чувствата, които някога ни свързваха. Едва късно вечерта, вече в леглото, докато се мъчех да заспя, си спомних думите му и се запитах какво ли можеше да означават. Възможно ли бе след всичките тези години Чарли да продължава да ме обича? И дори да е така, какво изпитвах аз към него?

Някъде към шест сутринта ми омръзна да се въртя, убедена, че така и така няма да заспя, след като хиляди мисли жужат в главата ми. Ето защо реших да стана. Къщата сякаш не очакваше появата ми — капаците бяха плътно затворени, звуци на ранната утрин, като хъркане и кашляне, долитаха иззад затворените врати. Бях се насочила към банята, когато вратата на стаята на Лейла внезапно се отвори и затвори зад мен.

— И друг ли не може да спи като мен? — подхвърлих през рамо, извивайки глава в очакване да видя Лейла, огряна от първите слънчеви лъчи. Оказа се, че това бе Лучо, с разрошена коса, стиснал дрехите в едната си ръка, а обувките — в другата.

Сложи пръст пред устата си и се усмихна.

— Шшт, тя още спи — прошепна той.

Нищо не казах. За огромна моя изненада вътре в мен нищо не трепна.