Ники Пелегрино
Рецепта за живот (5)

Бабета

Известно време никой друг, освен Бабета не забелязваше какво се случва с Нунцио. Минаха месеци, откакто не беше продумвал и не беше работил в градината. Сложи повече възглавници върху стола и му даваше завивка, за да му е по-удобно. Бореше се сама с цялата работа, без да го изпуска от поглед, за да открие и най-малката промяна.

В крайна сметка дъщеря им София усети, че нещо не е наред.

— Всеки път, когато идвам, папа седи на този стол неподвижен като статуя. Какво му става?

Бабета не знаеше какво да отговори.

— Мислиш ли, че е потиснат? — настояваше София. — Да го заведем на лекар, може да му даде някакви лекарства.

— Няма смисъл. Добре си е така. Мога да се грижа за него. — Бабета се боеше, че може да загубят работата си във „Вила Роза“.

Дъщеря й само въздъхна и поде любимата си тирада.

— Толкова си изолирана тук. Никакъв телефон, нямаш и кола. Може да идвам по-често от Салерно, но въпреки това… — София не сваляше поглед от баща си. — Ще е по-добре, ако се преместите горе, на върха на хълма, в Тривенто. Ако наоколо има повече живот, папа може би ще се оживи. А и няма да се налага да работиш толкова много. Ще си купуваш зеленчуците от пазара, вместо да ги отглеждаш.

В съзнанието на Бабета веднага изникна картината на някой мрачен апартамент в тесните улици на Тривенто.

— Добре ни е тук — побърза тя да прекъсне дъщеря си. — Нунцио не иска да живее в град. Обича да гледа морето. Така е свикнал.

— Рано или късно ще се наложи да се преместиш — поклати глава София. — Мястото тук е твърде голямо за теб. Ами ако паднеш? Помисли за бъдещето, мамо.

Бабета не искаше да мисли за толкова далечно бъдеще. Там имаше само неприятни неща — немощ, болести, загуби. По-лесно беше да работи до изнемога и да не мисли за тях.

— Не сме готови още — настояваше тя. — Нямаме желание да се местим. Ще се справим.

Не спомена пред дъщеря си, че съвсем са занемарили парчето земя в градината на „Вила Роза“, в което бяха засадили зеленчуци. Че бурените всеки миг ще задушат цветята в собствената им градина и не е имала време да подреже бугенвилията, която все повече завземаше терасата.

— Няма смисъл да се тревожиш за нас — опита се да успокои тя София. — Добре сме.

Три месеца по-късно Бабета забеляза, че парите вече не пристигат в банковата й сметка. Продължи да се грижи за градината на „Вила Роза“ колкото й стигаха силите и чакаше да види какво ще стане. От собствениците, които живееха някъде на север, не пристигна каквото и да било съобщение. Много й се искаше да може да поговори с Нунцио, но той си оставаше все така затворен в мълчанието си, впил невиждащ поглед в пространството, и се преместваше от стола си само привечер, за да се нахрани.

— Буонджорно е мъртъв — промълви Бабета с горчивина, докато съзерцаваше статуята на Исус на върха на хълма.

Едва когато колата се появи, Нунцио показа някакъв признак на интерес. Отиде до края на пътеката, за да има по-добра видимост, и огледа лъскавия черен фиат, паркиран пред портата на „Вила Роза“.

Малко преди това Бабета бе видяла млада жена в червен вълнен костюм и високи токове да излиза от колата. Държеше ключ и си отвори. В момента най-вероятно оглеждаше буренясалите цветни лехи — оплетени от плевелите, те наистина приличаха на чорлава глава. Сигурно подритваше нападалите по плочите на алеята цветове бугенвилия, които отдавна трябваше да бъдат пометени. Официално градината не би трябвало вече да е грижа на Бабета. И въпреки това й стана неприятно, че някой външен се появява, а тя не може да се представи в по-добра светлина.

Също като Нунцио продължи да наблюдава отворените крила на портата близо половин час, но жената така и не се появи. По едно време Бабета не издържа и влезе в двора, за да вижда по-добре, и смелостта й бе възнаградена, защото забеляза жената до едно от наровите дървета да си записва нещо в голяма кожена папка.

Непознатата вдигна очи.

— Буонджорно — поздрави тя приятелски.

Бабета пристъпи напред.

— Буонджорно — отговори тя малко колебливо. — Аз съм нещо като градинар тук. Мога ли да ви помогна с нещо, синьора?

— Не, не мисля. — Жената направи неопределен жест към градината. — Тук от известно време май никой нищо не е правил.

— Парите спряха да идват — с известно неудобство отбеляза Бабета. — Въпреки това продължих да поработвам малко, но съпругът ми се разболя и всичко това ми дойде…

— Не се тревожете — прекъсна я жената. — Така или иначе, ще се наложи да повикаме група градинари. Тук има доста работа.

— Ще се върнат ли семейство Барбиери? — попита Бабета.

— Не, продават имота. Поне съпругата. Мъжът й почина преди няколко месеца. Доколкото разбирам, той е доста популярен тук.

— Вярно е — кимна Бабета, която много искаше да сподели онова, което знае. — Беше американец. Построи и тази голяма статуя на Исус на хълма. Починал е значи. Остана статуята, с която хората ще го помнят.

— Така е — сви рамене жената. — Съпругата му няма никакво желание да идва. Поръчали са ми час по-скоро да намеря купувач.

Бабета изви поглед към старата вила с избелелите розови стени, лакираните капаци на прозорците и просторната тераса с цветни теракотени плочки.

— Тъжно е да гледаш къщата толкова време празна.

— Като я постегнем, ще изглежда по-привлекателна. Има път към брега, нали?

— Да, но стъпалата вече не са така стабилни. Рушат се. Жената сбърчи леко чело и записа още нещо в папката.

— Групата градинари, за които споменахте — колебливо подхвана Бабета, — сигурно ще искат много пари. Мъжът ми скоро ще се оправи и двамата с него вероятно ще можем да се грижим отново за градината. Ще свършим работата за по-добра цена.

Жената погледна нерешително.

— Ще видим — замислено заключи тя.

— Да ви предложа поне нещо за пиене. Какво бихте искали? Кафе? Или сок от нашите портокали?

— С удоволствие ще изпия едно еспресо.

Докато правеше кафето, Бабета разказа всичко на Нунцио, макар че по нищо не личеше, че я слуша.

— Представяш ли си, продават „Вила Роза“?! Семейство Барбиери притежават къщата повече от петдесет години. Сега най-накрая някой ще стегне къщата. Очаквам разни хора да започнат да идват и да си отиват. Така гледката от този твой стол ще стане по-интересна, нали?

Тя постави каничката с кафе върху подноса заедно с чашките и захарницата.

— Хайде, стегни се — процеди тя и понесе подноса към вилата. — Ще трябва да подредим градината, иначе ще загубим работата.

Двете със синьората пиха кафето си край наровото дърво в центъра на двора. Бабета често спираше в подножието му, присядаше на ниската стена, с която бе оградено, за да си почине и да се наслади на топлото следобедно слънце.

— Чудя се кой ли ще купи целия този имот — разсъждаваше тя на глас с поглед, отправен към редиците плодни дървета и синия отрязък от морето в далечината.

— Чужденци, най-вероятно — отвърна жената. — Или някой, който ще я дава под наем във ваканционните периоди.

Бабета се надяваше да е семейство италианци с деца, така че да може да ги чува как тичат и играят в двора.

— Толкова красиво място — въздъхна тя с копнеж. — Сигурна съм, че някой наистина ще се влюби в него.