Ники Пелегрино
Рецепта за живот (6)

Алис

Застанал на бара в бистрото, Чарли изглеждаше съвсем не на място с кафявата си платнена чанта, от която се подаваха брой на „Ню Мюзик Експрес“, на „Гардиън“ и няколко оранжеви копия от класическата поредица на издателство „Пенгуин“. Всичко в него беше толкова познато и в същото време необичайно.

— Липсваше ми лицето ти — рече той.

Това съвсем не бяха думите, които очаквах, и в първия миг бях обезоръжена. Сетне гневът отново ме завладя.

— Какво стана със Сара Уайт? — попитах аз.

— Беше грешка. Всичко свърши.

— Грешка ли? — Ресторантът не беше място за разправии, ето защо гледах да говоря тихо.

— Още сме приятели, нали? Радваш се да ме видиш.

— Да… Не. Всъщност не знам. Защо дойде?

— Искаше ми се да те видя. Мина близо година. Косата ти е по-дълга, отслабнала си.

Прокарах пръсти през косата си.

— Шест дни в седмицата тичам напред-назад цяла вечер — естествено, че съм отслабнала — отвърнах аз и в същия миг се ядосах, че се държа твърде дружелюбно. — Не мога да говоря сега, Чарли. Всеки миг ще започнат да идват клиенти, а имам още работа.

— А по-късно?

— Ще съм изморена.

— Тогава да се видим на кафе сутринта?

— Добре. Да се видим в кафенето до спирката на метрото, ако искаш. Само да не е много рано.

Проследих го с поглед, докато се отдалечаваше. Походката му не бе така уверена, а главата му беше наведена. Само преди година не можех да си представя, че при появата му няма да подскачам от радост.

— Това беше старо гадже, нали? — попита Гийон, който ни бе наблюдавал през малкото прозорче към кухнята.

— Защо реши така?

— По изражението ти, Алис. Изглеждаш стъписана.

— Стъписана ли? — малко криво се усмихнах аз. — Звучи малко драматично. Но истината е, че вече свикнах да живея без Чарли.

— Разкарай го тогава. Кажи му, че не искаш да го виждаш.

— Не е толкова просто.

Цялата вечер, докато посрещах редовните клиенти, обръщах се към тях по име и поемах палтата, докато ги отвеждах до масите им, не спирах да мисля за Чарли и че е тук някъде наблизо. Липсвало му лицето ми. Сара била грешка. От толкова време мечтаех да чуя тези думи от него.

Щом изпратих и последния посетител, оставих Гийон да ми налее чаша вино и да ме засипе с въпросите си.

— Защо скъса с него?

— Той избяга с една от моите приятелки.

— Мило момче — въздъхна Гийон и остави бутилката настрани.

— Мисля, че връзката им е приключила. Поне той така каза.

— Значи го е изритала и сега той идва да те търси — възмути се Гийон. — Надявам се, че ще му кажеш къде да отиде.

— Не знам — отпих аз от виното си. Както обикновено се чувствах неудобно да пия пред Гийон. — Направо откачих, когато ме напусна. Мислех, че съм готова да убия човек само да си го върна…

— Кажи му, че е твърде късно и излизаш с друг.

— Но аз не излизам с друг.

— Няма защо да се тревожиш за истината. — Гийон придърпа отново бутилката и доля още вино в чашата ми. — Мисли като Глория Гейнър, мила.

Докато разчистваше кухнята, той запя „Ще оцелея“ на Гейнър и ми се стори, че малко преиграва. В първия миг ме досмеша, но когато стигнах до касата, за да преброя приходите от вечерта, усетих, че ми се доплаква.

 

 

Ако Чарли поискаше отново да сме заедно, дали щях да приема? В продължение на две години бяхме толкова близки. Спяхме в едно легло и с изключение на времето, когато бяхме на лекции или упражнения, вършехме всичко заедно. Сякаш част от мен непрестанно докосваше част от него.

Знаех, че не се разбира с майка ми, но бях убедена, че вината е нейна. Тя живееше в един съвсем ограничен свят, обсебена от списъка си за покупки и новата си пералня. Никога не се бе срещала с хора като Чарли и неговото семейство. Не знаеше как да се държи с такива хора.

В самото начало аз също бях смутена от семейството му. Баща му беше лекар, двамата по-големи братя на Чарли бяха тръгнали по стъпките на баща си. Живееха в много голяма къща, пълна с книги и други стари предмети, говореха все за професионалната квалификация на хората около тях.

— Срещал ли си скоро Джейн? Защити докторска степен по биохимия. — Обикновено така започваше всеки разговор у тях. Обичаха да седят близо един до друг, за да се чуват по-добре, докато си говорят. Нещо, което винаги ме разсмиваше.

Никой от тях нямаше много високо мнение за мен. Това бе повече от ясно, защото не пропускаха да споменат по някоя от бившите приятелки на Чарли и да го информират за поредното й постижение. Веднъж дори поканиха на чай една от тях, докато аз също бях там. Момичето се настани на един от дървените столове в техния кръг, докато аз останах на канапето и разлиствах някакво списание, което носех със себе си. Майката на Чарли ми бе казала, че не си струва да харча пари за този вид издания и че бих могла за същите пари да си купя книга.

Мина време и те в крайна сметка приеха факта, че съм част от живота на сина им. Вероятно не можеха повече да игнорират факта, че той непрестанно посяга към ръката ми или си играе с косите ми, и така осъзнаха, че връзката ни е сериозна. Възможно е да са ме добавили в списъка си с другите му провали. Научна степен по история на изкуството вместо по медицина, някакво дребно кестеняво същество със северняшки акцент вместо познато момиче. Още нещо, заради което трябваше да стиснат зъби и да приемат с усмивка.

Странно е понякога как силите се разместват в една връзка. В началото Чарли се стараеше да ми доставя всякакви удоволствия. Организираше кратки пътувания. Ходехме до крайбрежието и се излежавахме на шезлонги на плажа или пък разучаваше историческите забележителности и ме водеше да ги разгледаме — някоя църква или гробища, скитахме се по стари пътища, после хапвахме чипс и риба в някоя местна кръчма.

В Шотландия обаче силите се разместиха. Бяхме взели влака дотам, след което обикаляхме на автостоп, спяхме, където заварим, защото нямахме пари дори за най-обикновен пансион. Не бяхме много добре екипирани. Липсваше ни дори фенерче, така че съзерцавахме залезите и после си светехме със запалката на Чарли. Първата нощ лежахме в спалните си чували в автобусно депо, а аз се мъчех да не мисля за плъховете. Втората вечер, докато намерим църквата, към която се бяхме запътили, вече се бе стъмнило. Вратата й беше отключена и ние се настанихме да спим между пейките, където беше и твърдо, и студено.

— Помисли си само за всички хора, които живеят в къщите наоколо — промълвих аз с копнеж. — Лежат в удобните си легла, покрити с топли завивки и включено отопление.

— Скучни хора — отбеляза Чарли. — Нямат представа от нашето приключение. Можем да отидем, където си поискаме и да правим каквото ни хрумне.

На другата сутрин пуснахме няколко монети в кутията за дарения и излязохме навън, където ни посрещна пролетната утрин. Оказа се, че църквата е построена насред нищото, на брега на някакво езеро, и наоколо имаше единствено нивя и широколистни дървета.

— Прекрасно е, нали? — възторжено възкликнах аз. — Нямах представа снощи в тъмното какво ни заобикаля.

— Това му е хубаво на приключението — притисна ме Чарли до себе си. — Случват се и неочаквани неща.

Изпитах един от онези мигове на чисто щастие, когато всичко, включително и самите ние, изглежда съвършено. Усещането е много подобно на аромата на печен бекон, когато си гладен, или на вкуса на първата хапка шоколад.

Чарли сякаш усети, че съм се предала на дългата му обсада, и през следващите няколко седмици се отдръпна едва забележимо. Не ме докосваше толкова често, дразнеше ме повече от обикновено, невинаги ми казваше къде отива. И така ме задържаше при себе си. А ето че сега ме бе последвал до Лондон и не разбирах какво точно иска.

 

 

Помогнах на Гийон да затвори бистрото и се прибрах пеша, мечтаейки за сън и да забравя всичко до следващата сутрин. Заварих Лейла все още будна и съвсем сама. Седеше пред кухненската маса и пишеше нещо на разчертани листа.

— Здрасти — поздрави ме тя, без да вдига очи.

— Лека нощ — промълвих аз, благодарна, че мога да се спася от разговора.

Сънят обаче бягаше от очите ми. Мислите ми бяха неспокойни и не можех да ги заглуша. От време на време чувах как Лейла се движи напред-назад в кухнята, приготвя си чай или пали цигара с газовата горелка. Нищо чудно сънят да бягаше и от нея.

Трябва да съм задрямала, защото пред очите ми реалност и фантазии се сляха в едно и Чарли неизменно присъстваше. Носеше своята кафява платнена чанта и ме водеше на някакво приключение, но така и не стигнахме до определено място.

На сутринта се чувствах ужасно, нещо много по-лошо от махмурлук, очите ми бяха подпухнали, кожата ми бе направо жълта. Лейла седеше там, където я оставих, все така изпълваше листата пред себе си с неравния си паяжинообразен почерк, а пепелникът до ръката й бе пълен.

— Какво правиш?

— Ами… пиша книга — отговори тя с прегракнал от прекаленото пушене глас.

— Наистина? За какво се разправя? Може ли да я прочета?

Тя остави писалката и посегна за следваща цигара.

— Може би… когато я завърша. За кучета е…

— Как се дресират или… — малко объркана започнах аз.

— Не, не. Англичаните са маниаци на тази тема, нали? Няма начин история за кучета да не стане бестселър.

— Ще трябва първо да я издадеш. А не мисля, че това е лесно.

Лейла не беше човек, който се притеснява от препятствията в живота.

— Един човек в „Коуч енд Хорсес“, с когото пия от време на време, твърди, че е литературен агент. Предполагам, ще ми помогне да я издам.

Опитах се да надникна и да прочета нещо.

— А, не! — засмя се тя и покри с ръка написаното.

— Хайде, моля те.

— Имам още много работа, преди да позволя на някого да чете. Но пък можеш да ми направиш една услуга.

— Казвай!

— Дай ми няколко смени в бистрото, защото ми трябват пари.

Много дълго време Лейла се справяше с месечните суми, които майка й отпускаше. Тя нямаше кой знае какви разходи. Зареждането на хладилника бе мой ангажимент — предимно тарама салата и хляб със сусам от близкия гръцки магазин и тъй като не се налагаше да плаща наем, пари й трябваха само за цигари, които често задигаше от масите.

— Не искам да работя повече от две-три вечери на седмица, защото имам нужда от време, за да пиша.

— Довечера ще погледна графика и ще видя къде мога да те вмъкна — обещах аз. — Но нали не забравяш, че ще трябва да идваш да се храниш с персонала в четири, когато всички опитват специалитета на деня.

— Искам единствено да работя — сбърчи тя чело, — а не да се храня там. Роби нямаше нищо против да пропускам този ритуал.

— Да, но Роби вече не е там. Нали не си забравила, че аз съм салонен управител?

Тя се засмя и смени темата.

— Какво ти става днес? Защо си станала толкова рано, пък и си толкова крива?

Знаех, че няма да й се понрави, ако й призная, че имам среща с Чарли.

— Ще закусвам със стар приятел навън.

— Така ли? И кой е той?

— После ще ти кажа. Трябва да взема бърз душ.

Закъснях и Чарли вече ме чакаше. Кафявата му чанта лежеше на съседния стол, а на масата пред него бяха разгърнати вестниците му. Видя ме, бързо ги събра и се изправи да ме посрещне.

— Алис — наведе се той и ме прегърна. Долових аромата на тютюн и влажна вълнена дреха, което, колкото и странно да бе, ми подейства успокояващо.

— Чарли — отдръпнах се аз.

— Толкова ми е приятно да те видя отново — въздъхна той, когато седнахме един срещу друг. — Изглеждаш фантастично, знаеш ли?

— Мислиш ли? Благодаря ти.

— Погледни менюто. Да си направим една яка закуска, както едно време в неделя. Предлагат онова яйце с любимия ти лепкав сос.

— Сос холандез — уточних аз и се зачетох в менюто. — Не съм много гладна, честно казано.

— Вземи си нещо — настоя той. — Поканил съм те.

Беше толкова официален и благоприличен, все едно бяхме на първа среща.

— Чарли, не знам какво искаш от мен и не мога да ям, защото направо откачам от недоумение — изтърсих на един дъх аз.

— В интерес на истината и аз съм адски нервен.

— Така ли? И защо?

Той бръкна в чантата си и извади от там малка кутийка, облечена в зелено кадифе. Много се надявах вътре да не е онова, което подозирах.

— Какво е това?

— Пръстен.

В този момент към масата ни приближи келнерката и започна дълго и подробно да записва съвсем простата ми поръчка за кафе и кроасан.

— Защо ми носиш пръстен? — попитах аз, когато тя най-сетне се отдалечи.

— Мисля, че знаеш защо. — Протегна ръка и стисна пръстите ми. — Защото ми липсваш и си дадох сметка, че прецаках нещата. Иска ми се да ти покажа, че имаме бъдеще.

— Моля те… — опитах се да го прекъсна аз, но не дръпнах ръката си.

— Алис, ще се ожениш ли за мен? — Не падна на едно коляно, но думите му прозвучаха доста драматично.

— Не сега. Не е редно.

— Но все още ме обичаш, нали?

— Да ти кажа правото, не знам.

— Погледни поне пръстена. Със смарагд е. Ще ти отива.

Стори ми се, че видях сълзи в очите му.

— Прибери го, моля те. Не искам да го виждам.

— Сигурна ли си? Красив е. Избирах го много дълго. — Не се лъжех, наистина имаше сълзи в очите му. Една-две дори се търколиха надолу.

— Ти ме напусна, Чарли — меко подхванах аз. — Дори не знам дали съм ти простила още. Какво ще кажеш за ония простотии, които направих пред теб и Сара? Да ви крада напитките в баровете, да нахълтвам обляна в сълзи в дома й посред нощ?

Той се опита да се усмихне.

— Сара доста се разстрои и дори искаше да повика полиция. Но сега, като се връщам назад, някои неща ми изглеждат забавни.

— Така ли?

— Никога не знаехме кога ще се появиш — дребна малка фурия, която, не знам защо, толкова я плашеше. Та тя е два пъти по-едра от теб. Все пак си мисля, че го заслужаваше. Тя направо ни съсипа, и теб, и мен.

— Вината е само наполовина нейна — напомних му аз.

Келнерката донесе поръчката ни и се заседя около масата, за да избърше разсипаната захар. Дали бе забелязала, че Чарли плаче?

— Естествено, че и аз имам вина. — Погледът му не слизаше от кутийката с пръстена, която стоеше все още на масата. — Но това беше грешка. Огромна грешка. И дори да не искаш да се омъжиш за мен, мисля, че трябва да се съберем отново.

— Не мисля, че е възможно.

— Разбира се, че е възможно. Ако искаш, ще дойда в Лондон. Ще си намерим квартира. Моля те, Алис.

— Не съм сигурна — промълвих аз. — Трябва да помисля.

— Срещаш ли се с някого?

— Не.

— А имало ли е някой, откакто… От онази нощ? — доста смутено попита Чарли.

— Искаш да знаеш дали съм спала с някой? Не.

— От психологическа гледна точка — поклати той глава, — това не е добре за теб. Трябва да го преодолееш и да започнеш да се възстановяваш.

— Добре съм — настоявах аз.

— Говорила ли си изобщо с някого?

— Не. — Не бях се консултирала със специалист, нито имах желание да разговарям с други жени, които са били изнасилени. Добре ми беше така, да се правя, че не се е случило и да изтикам случката дълбоко в съзнанието си, докато разбера как да се справя. Чарли вероятно имаше право. Беше минала повече от година и може би беше добре да видя как ще се почувствам, ако съм с някого.

— Отседнал съм при брат ми в Камдън — съобщи Чарли. Пусна най-сетне ръката ми и бавно прибра кутийката в предния джоб на чантата си. — Ако искаш, може да дойдеш с мен там. Само ще се погушкаме.

— Идеята не ми се струва много добра — скръстих аз ръце.

— Само веднъж, Алис — усмихна се Чарли, сякаш бе сигурен колко утешително би ми подействало да се сгуша в прегръдката му под прикритието на чаршафите и одеялата. — Ти решаваш, Алис. — Той сгъна вестниците и ги прибра заедно с книгата.

— Само ще се гушкаме — предадох се аз. — И за не повече от половин час.

— Можеш да разчиташ — ухили се той, все едно това беше единственото, което бе искал.

Напускайки кафенето, той улови ръката ми, а с другата махна на минаващо такси. Щом се настанихме на задната седалка, той притисна крак до моя и по целия път до жилището на брат му в Камдън се докосвахме.