Ники Пелегрино
Рецепта за живот (88)

Алис

Бях толкова изтощена, че се отпуснах между чаршафите, без да мърдам. Чарли вече беше в леглото и чувах равномерното му дишане, долавях топлината на тялото му. Нямаше нужда да протягам ръка, за да го усетя до себе си. Нямах нужда дори от целувка. Повече от достатъчно ми беше да дишам до него.

Въпреки десетките ми страхове, денят мина прекрасно: майка ми и семейството на Чарли, които седяха като наказани един до друг на пейката, срещата на Лейла с Рафаела, двамата й настръхнали един срещу друг синове, разпореждащи се в кухнята. Всичко това вгорчаваше голяма част от очакванията ми, но Чарли настоя да си представим кое е най-страшното, което може да се случи: някоя драматична сцена или пресолено ястие. Нищо от това не можеше да помрачи радостта му.

Настоя да се облека като истинска младоженка, макар да бях убедена, че съм попрехвърлила възрастта за такова нещо и се боях да не изглеждам нелепо. Признавам, че беше прав, защото докато пристъпвах по пътеката, долових колко съблазнително е шушненето на коприната и дантелата. Бялата рокля изглеждаше прекрасно на фона на грубо изсечените стени на пещерата и звука от капещите сталактити.

Сатенените ми обувки, естествено, бяха съсипани от локвите, които нямаше как да прескоча. Сега роклята лежеше като смачкана купчина на пода в стаята ни във „Вила Роза“. Не се тревожех за нея, защото смятах да приключа с тази част от живота си. Нямаше да гледам повече назад, а само напред. Към ухаещите на кафе целувки сутрин, към медения месец с приятелите във „Вила Роза“ и после към новия си дом и другия живот.

Бях нетърпелива да заровя отново пръсти в земята и да гледам как расте посаденото от мен. Мисълта да споделям с другите онова, което ме бе научила Бабета, да споделям с тях моята рецепта за живот, беше опияняваща.

— На четирийсет и четири съм, а имам чувството, че животът ми едва сега започва.

Чарли бе почти заспал и най-вероятно не разбра това, което му казах. Но нямаше значение.

Важно бе да го изрека.