Ники Пелегрино
Рецепта за живот (36)

Алис

По всичко личеше, че не ми остава много време. Лейла бе изпратила картичка, изпълнена от край до край с паякообразния й почерк и изцапана с няколко капки кафе. Беше се наситила на града и се готвеше да се качи на влака за Тривенто.

През следващите няколко дни се възползвах от всеки повод да бъда в пицарията, но не виждах никакви признаци за промяна в отношенията ми с Лучо. Останахме си само приятели.

Имаше мигове, които ми вдъхваха надежда. Един ден ме заведе на обяд в ресторант на няколко мили по брега, прочут с пастата си. Направихме поръчката си, върнахме менютата и известно време седяхме един срещу друг, без никакво друго занимание, освен да си приказваме.

Лучо ме засипа с въпроси, които досега не бе дръзвал да зададе. Къде съм израснала? Имам ли приятел? Разказах му за скучния малък град, от който така бързах да избягам, споделих и за Чарли.

— Не мога да кажа, че вече е истинско гадже. По-скоро — навик — обясних аз. — Обикновено се срещаме само в неделя, когато и двамата сме свободни.

— Готвиш ли за него? — неочаквано попита Лучо.

Замислих се и си дадох сметка, че винаги сме си взимали храна отвън или евтино къри от близкия индийски ресторант.

— Не, никога — признах аз.

— Нямате бъдеще — заключи Лучо уверено. — Ако не искате да приготвяте храна един за друг, не сте привързани достатъчно.

— Мислиш ли?

— Погледни родителите ми. Те не си взимат храна от траторията за вечеря. Всяка вечер някой от тях готви за другия, сядат на масата и се хранят. Винаги съм си мислел, че това крепи обичта им.

— И до днес са луди един за друг, нали?

Бях наблюдавала Рафаела и Чиро в ресторанта им и макар да не се докосваха или целуваха час по час, не си шепнеха нежно, беше очевидно колко много се обичат.

— Така е, луди са един за друг въпреки годините, прекарани заедно — съгласи се Лучо.

В този миг се появи келнерът с поръчката ни и бе по-лесно да се храним, отколкото да говорим. За мен ротоло със спанак и рикота, а за Лучо — спагети със сардини и копър, с настърган лимон.

— Това е невероятно — въздъхнах аз след първата хапка. — Истинска наслада.

— Приготвят го в момента — обясни Лучо. — Няма нищо като предварителна подготовка и довършване или притопляне, което, предполагам, правите в Лондон.

— В „Театро“ няма начин да се справим иначе. Клиентелата е голяма. Мисля обаче, че пастата там е на ниво. Неслучайно има добра слава.

— Брат ми готви ли? — с убийствен сарказъм попита Лучо.

— Не точно — признах аз. — Застава до печката, когато изпробва ново блюдо, но през повечето време е по-скоро пълководец, който раздава заповеди на своята армия.

Лучо въртеше вилицата си в спагетите, но не ги опитваше.

— Сигурно и униформата му на главен готвач остава дълго чиста и безупречна.

— Така е много често.

— Какъв е смисълът? Това не е готвене.

Опитах се да сменя темата.

— Тази паста е много добра. Помня, че като дете ядяхме само консервирани равиоли… Най-ужасяващото е, че много ги харесвах.

Трудно обаче можех да отклоня вниманието му. Мислите му все още бяха заети с Тонино.

— Има хора, за които най-важното нещо е наградата — горчиво рече той. — Искат големия успех и постигнат ли го, се устремяват към следващ. Брат ми не се интересува вече от храната, а само от успеха.

Не знаех какво да кажа, но и сякаш думите нямаха голямо значение за него.

— Винаги съм смятал, че той ще е този, който ще поеме пицарията, а аз ще се махна и ще се занимавам с нещо друго. Тонино замина при първа възможност. Отначало за Рим, после Париж и накрая Лондон. Никъде не се задържа дълго, защото винаги е бързал да постигне все повече и повече. А аз трябваше да остана тук и да поема пицарията.

Бях спряла да се храня и с периферното си зрение забелязах, че келнерът хвърля тревожни погледи към нас.

— С какво би искал да се занимаваш? — попитах Лучо.

— Имах идеи и планове, но след заминаването на Тонино се наложи да ги забравя. Всички те сега са без значение. Доволен съм от живота тук. — Той забоде вилицата си в чинията и се залови яростно с пастата пред себе си. За съжаление бе твърде нервен, за да усети богатството от аромати.

Но както обикновено настроението му се промени след миг. Когато след ресторанта си купихме сладолед и седнахме на плажа да го изядем, целият му гняв се бе изпарил. Навихме крачолите на панталоните си и оставихме вълните да мият глезените ни; кикотейки се, бързахме да погълнем стичащия се сладолед. Поехме по павираната алея покрай пясъчната ивица и Лучо ме хвана под ръка.

В края на следващата седмица Лейла се върна във „Вила Роза“. С купища нови дрехи и съвсем късо подстригана коса. Още с влизането грабна кученцето и тичешком обиколи градината с него на ръце. Скоро след това предложи да отидем в пицарията.

— Никъде в Рим не попаднах на пица като онази, която ти тогава направи — заяви тя. — Каролайн непрестанно ми предлагаше да опитвам местни специалитети като печено прасенце например. Боже, колко беше противно. Мечтая си за една малка пица само с домати и босилек, напръскана отгоре със съвсем малко зехтин…

— Казах на Лучо, че няма да работя при него тази вечер. Защо да не останем тук? Ще ти сготвя нещо друго. В градината има превъзходни домати и огромно количество босилек. И тук мога да ти направя пица.

— Не — смръщи вежди тя, — предпочитам да изляза. Ще питам и мама, дали не иска да се разходи. Не е лошо да спре поне за малко да рисува.

Лучо видимо засия, щом ни видя. Всичките му маси бяха заети, но той излезе иззад плота и разцелува и трите ни поред. Не бих казала, че се залепи за Лейла, но през цялото време хвърляше погледи към нас, изпрати ни и специално приготвени порции. Малки сепии, хвърлени на скарата, и крехки резени тиквички, полети със зехтин и лимон.

Лейла се настани на такова място, че да може да го наблюдава как работи. Не остави нито троха в чинията си, което бе необичайно за нея. Аврора също се хранеше с видимо удоволствие, докато не мога да кажа същото за себе си. Направих някакво усилие, защото това бе храна, приготвена от Лучо, и исках да покажа, че ми харесва, но истината е, че едва-едва преглъщах.

Докато ровех в чинията, забелязах, че майката и дъщерята изглеждат наистина добре. Наблюдавайки Аврора, можех да се досетя как ще изглежда Лейла след години. Имаше нещо замечтано в изпълнената й с копнеж красота, допълвана от медните нюанси на косите й и тези нейни дрехи от ефирни материи. Мислех си за майка ми, на която и през ум не й минаваше да направи нещо с посребрените си коси, защото не виждаше за кого да го прави; прекарваше дните си в меки панталони, за да не изпитва притеснението на други дрехи, рядко слагаше дори гланц на устните си. В един миг се почувствах като истински аутсайдер до тези две жени. Не бях една от тях. Не принадлежах на техния свят.

Щом станахме да си вървим, Лучо отново излезе иззад тезгяха. Улови ръката на Лейла и я целуна за сбогом.

— Видя ли, че в града е твърде горещо? Ето че се, върна при нас.

— Така е, ти се оказа прав — усмихна му се тя. — Беше нетърпима жега. С нетърпение очаквам утре сутринта да отида да се изкъпя в морето.

— Плуване рано сутрин е чудесна идея — съгласи се Лучо. — Всъщност може и аз да дойда. Алис, ти няма ли да се присъединиш?

— Обещах на родителите ти да работя с тях в траторията. Не мога да ги подведа.

— В такъв случай ще бъдем двамата — обърна се той към Лейла.

Идеше ми да извикам от яд, но нищо не казах. Дори не дадох знак на Лейла, че нещо не е наред. Имаше ли изобщо смисъл? Лучо не се интересуваше от мен. И без това между нас нищо не се бе случило.

През цялата следваща седмица гледах да стоя колкото се може по-далеч от Лейла. Нямаше смисъл да се опитвам да предотвратя нещо, което така и така щеше да се случи, поне да не ставах свидетел. Ето защо прекарвах още повече време в траторията, отивах там още по-рано и си тръгвах колкото се може по-късно. През останалото време се навъртах в градината с Бабета или отивах да се разхладя в малкия басейн, образуван между скалите под къщата.

Когато няколко вечери по-късно Лейла не се прибра, знаех точно с кого е прекарала нощта.