Ники Пелегрино
Рецепта за живот (4)

Алис

Лейла бе човекът, при когото избягах след изнасилването. Вярвах, че ще ми помогне да подредя отново живота си. През първата година в университета живеехме на един етаж и помня колко зашеметена бях от нейната личност, когато ме черпеше с червено вино и говореше с мен за неща, за които не се бях сещала да помисля дори — например гладната стачка на Боби Сандс или положението в Иран.

Не можех по никакъв начин да устоя на магията, която се излъчваше от нея. Тя бе като рокля, която знаех, че не е за мен, но въпреки това копнея за нея. В живота си на момиче от покрайнините не бях срещала толкова цветен човек.

Тя пиеше бира в кръчмите и твърдеше, че е вегетарианка, въпреки че случайно я бях видяла скрита зад една колона недалеч от магазин, в който се продаваха печива, да поглъща лакомо пържола и пай с бъбреци. Обличаше се в дрехи втора употреба — рокля с мъниста и пайети, мъжко сако, което още миришеше на пури, и вълнено палто.

Почти не я видях през следващата година, защото се бе преместила в къща в града при някакви хора, които се обличаха само в оранжево и бяха като обсебени от индийски гуру със странното име Бхагван. Отбих се веднъж да я видя и тя ме почерпи със странен на вкус чай, след което седна на канапето и започна да рисува една и съща рисунка на поредица от листове.

Не се изненадах, когато научих, че Лейла се е отказала от следването, макар да не го одобрявах. А ето че сега правех същото и следвах нейните стъпки към Южен Лондон.

Тя живееше в апартамента на майка си в жилищен блок в Майда Вейл. Вътре беше толкова чисто и бяло, че приличаше по-скоро на операционна.

— Не пипай стените, не пипай стените — непрестанно напомняше Лейла.

Бяха боядисани с боя, по която личеше всяко докосване.

— Защо майка ти не е избрала боя, която може да се чисти?

— Не е същото — отговаряше тя, очевидно повтаряйки нечии чужди слова.

И така придобих навика да минавам през стаите със скръстени на гърдите ръце. Все пак обитавах мястото безплатно и не исках да направя нещо, което да разстрои майката на Лейла при някое от редките й посещения в Лондон. През останалото време тя живееше в къщата си в Южна Франция.

Всеки следобед си купувах „Ивнинг Стандард“ и преглеждах обявите за работа, докато Лейла пушеше до мен френските си цигари. Явих се на няколко интервюта, посетих и агенции за набиране на работна ръка, дори отидох в един ресторант в Ковънт Гардън, но намирането на работа се оказа по-трудно, отколкото си представях. Или аз нямах достатъчно опит, или хората си мислеха, че след като съм по средата на следването си, може много бързо да се отегча.

Майка ми вероятно би могла да ми прати някакви пари, но тя беше твърде разгневена от това, че няма да се дипломирам навреме, а аз не можех да й разкрия причината. Баща ми беше починал отдавна, тя остана сама и основното й занимание беше да се притеснява. Обикновено искаше да си говорим с часове, все за нещо се разстройваше и разплакваше и дълбаеше въпроси, за които предпочитах да не мисля. Предчувствах, че ако й разкажа какво се е случило, ще се почувствам, сякаш отново ме насилват.

— Не успея ли да си намеря скоро работа, не знам какво ще правя — казах една сутрин на Лейла, докато пиех димящия си чай и отварях поредните писма, които отхвърляха кандидатурата ми за работа, а тя пълнеше пепелника с фасове.

— Защо не ме заместиш на моята? — попита тя. Лейла работеше като сервитьорка в малко бистро в квартала.

— А ти какво ще правиш?

Приятелката ми захапа кичур от косата си и само сви рамене.

— Най-вероятно ще живея като Холи Голайтли от „Закуска в Тифани“.

Само тя можеше да каже нещо толкова смешно.

— И как по-точно — засмях се аз.

— Ще се храня само ако някой мъж ми купи нещо за ядене и ще пия, ако ми поръча шампанско. — Запали нова цигара и се усмихна.

С гарваново черната си коса, очертани с черен молив очи и сочни устни, върху които обичаше да слага яркочервено червило, Лейла бе разкошна красавица. Можех да си представя, че ще успее да живее с онова, което мъжете й купуват.

— В бистрото няма ли да възразят?

— Че на кого му пука?

И така същата вечер се явих в началото на нейната смяна и макар на Роби, салонния управител, да не му стана много приятно, той ми връчи престилката на Лейла и ми позволи да върша нейната работа. Цялата вечер премина в разнасяне на касуле^[1] и салати с козе сирене. Не можех да балансирам чиниите като по-опитната келнерка и се опитвах да запомня поне две поръчки. Към полунощ краката ме боляха и коленете ми трепереха.

— Ти поне си млада и силна — избоботи готвачът, когато му признах, че съм като разбита. — Представяш ли си как се чувствам аз?

Наля ми чаша червено вино, но забелязах, че не наля на себе си.

— Казвам се Гийон между другото — продължи той. — Грубичко бе от страна на Роби, че не ни представи.

— Аз пък съм Алис — представих се на свой ред. — Приятелка съм на Лейла и, в интерес на истината, тя ми отстъпи работата си.

— Сега разбирам. Роби е бесен на прекрасната Лейла. Според него тя привлича клиенти и може и да е прав. Не че ти не си красива — побърза да добави той.

Засмях се, за да не си помисли, че съм се засегнала. За мен не беше нещо ново, че не мога да се сравнявам с Лейла на външен вид. Винаги съм била дребно безлично създание — твърде ниска и безцветна. Не грозна, но и не отличаваща се с нищо особено.

— Как мислиш, Роби ще ми разреши ли да остана?

— Не виждам защо не. В крайна сметка по-лесно е да приеме теб, отколкото да търси нов човек. Само гледай да не изпускаш чиниите — посъветва ме той. — И още нещо, ела утре по-рано. В четири и половина предлагаме храна за персонала. Държа всички да са опитали онова, което е включено в менюто, за да можете да го описвате на клиентите.

— Лейла не ми е споменавала.

— Тя май не се храни много — сухо отбеляза Гийон.

Бистрото беше сравнително скромно място с боядисани в бяло маси от ковано желязо, които можеха да бъдат изнесени вън на тротоара в слънчеви дни. Стените вътре бяха светли и украсени тук-там с картини на някакъв местен художник, но истински впечатляващата украса бе една висока ваза на бара с екстравагантна аранжировка на цветя. Мястото бе от онези типични заведения във всеки квартал, където хората отиват вечер, ако не им се занимава с готвене, но Гийон държеше да се спазват порядките, възприети в ресторантите от висока класа.

Беше особено придирчив към подредбата на храната и често ни караше да чакаме, докато той обърше старателно и с ловко движение ръбовете на чинията от случайно паднала капка сос от месото или малиново пюре. Това бе повод за много разправии, защото за Роби бързината бе от първостепенно значение. „Вкарай ги вътре, нахрани ги и — навън“ — обичаше да казва той. Само за да го подразни, Гийон обичаше да пренарежда иначе идеално аранжирана чиния.

— Проклет пияница — мърмореше Роби, щом се отдалечеше достатъчно, та готвачът да не чуе. — Вместо да е благодарен, че изобщо му се предлага работа след онова, което се случи.

Личеше си, че Гийон е бил алкохолик. Лицето му наистина бе цялото червено заради множеството пукнати капиляри и носът му бе едър и месест. Веднъж Роби ми пошушна, че навремето Гийон толкова много пиел, че губел контрол и бил изритан от известен ресторант на Майфеър, където бил главен готвач. Хладилниците му били пълни с развалена храна, кухнята — мръсна и бъкаща от зарази. В крайна сметка няколко клиенти се натровили и станал такъв скандал, че заведението никога не успяло да стъпи отново на крака. Никой не искал да общува след това с Гийон, нищо че бил изключителен майстор. Известно време не можел да си намери никъде работа, освен в един закъсал старчески дом. Ето го сега — възстановяващ се от алкохолизма готвач, който приготвя стекове с пържени картофи в малко бистро.

— Пък и с претенции — често мърмореше Роби, докато изписваше с тебешир специалитетите за деня на черната дъска. — „Пуле о олив верт“, сякаш не може да каже „Пилешка яхния с маслини“.

На мен също ми беше любопитно, ето защо една вечер, когато обстановката бе спокойна и Роби не беше наблизо, помолих Гийон да ми обясни.

— Трябва да знаеш, Алис, че хората не ходят на ресторант само за да ядат. Търсят преживяване. Дори на място като това те идват, за да се почувстват, макар и за няколко часа по-специални, след което да се върнат към обичайното си всекидневие. — Докато говореше, той лъскаше тиганите си и ги нареждаше по големина на стената.

Питах се колко ли му е трудно да бъде в постоянна близост с толкова много кашони с вино, но така и не посмях да попитам.

Случи се така, че в един неделен ден по обяд беше много натоварено и Роби вдигна огромен скандал, след което с гръм и трясък напусна. Следващата седмица собствениците ме повикаха на разговор и ми предложиха неговото място.

— Нямаш голям опит — казаха те, — но Гийон сподели, че си умна, държиш се добре с клиентите и не е зле да ти се даде шанс.

Когато отидох да благодаря на Гийон, той само се засмя.

— Не забравяй, че ти дават една трета от заплатата на Роби, защото нямаш опит. Освен това смятат да те скъсат от работа.

Нямах нищо против да прекарвам допълнителни часове в заведението. Това бе добре дошло и по друга причина — плановете на Лейла да живее като Холи Голайтли не дадоха очаквания резултат. Край нея винаги се въртяха много мъже, но повечето бяха музиканти, художници или скулптори и никой от тях не можеше да се похвали с големи доходи.

Когато се приберях вкъщи, никога не знаех кой е в леглото при нея, но ги чувах, защото къщата бе с тънки стени. Една нощ Лейла викаше толкова силно, че не издържах и се втурнах в стаята й. Заварих един от приятелите й — мисля, че беше художник — кацнал гол отгоре на гардероба. Направо откачих.

— Съжалявам за снощи — извини се Лейла на другата сутрин, когато той вече си беше отишъл, — но и двамата бяхме пияни.

— Всяка вечер ли спиш с различни мъже? Не ти ли омръзва?

— Не — усмихна се тя. — Много съм добра в секса, Алис. Наистина съм добра. Няма ли да е жалко да не извлека максимума от това?

Нямах нищо против ненаситното удоволствие, което Лейла изпитваше от секса. Това ми напомняше, че случилото се с мен е нещо различно: насилие и омраза, а не страст. Не възприемах мъжете на Лейла като заплаха; привлечени от нея, те не ме забелязваха. На сутринта ги заварвах да пият чай в кухнята и те се държаха много мило, но не проявяваха никакъв интерес към мен.

Често се чувствах самотна и си мислех за Чарли. Близостта му продължаваше да ми липсва. Не ми беше писал от известно време, но знаех, че е все още със Сара Уайт, момичето, което го открадна от мен.

Странно, но винаги съм си мислила, че ще успея да задържа Чарли завинаги. Той съвсем не беше хубав — с белезникава кожа, червеникава коса и почти никакви мигли. Когато след пиянско парти в първи курс го заварих в леглото си, нямах търпение да се отърва от него. Дори тялото му не беше кой знае какво: беше слаб, но тъй като очевидно не си падаше по физическо натоварване, бе някак отпуснат.

Не мога да отрека, че беше умен и много забавен. Разсмиваше ме и след време влезе в живота ми — тясната ми студентска квартира се изпълни с разхвърляните му обувки, дрехи и плочи. Постепенно сложи своя отпечатък върху мен. Започнах да слушам съставите от севера, които харесваше — „Смитс“ и „Бит Кънтри“. Прекарвах с него часове в магазините за грамофонни плочи и гледах филми с чужди субтитри. Напуснах квартирата си и се пренесох в неговата, където имах своя стая и той всяка вечер идваше в моето легло.

Ако по онова време имах истински приятели, те щяха да ме предупредят да не бъда такава тъпачка. Но тогава животът, който водех, бе съвсем нов и всичко в него бе половинчато, особено приятелствата. Чарли беше студент втора година. Представи ме на приятелите си и, като изключим Лейла, те бяха хората, с които се движех. Направо не можех да си представя живота без него.

Точно тогава се появи Сара Уайт. Първият път, когато се сблъсках с нея, бе в религиозния център на кампуса. Посещавахме го, защото сервираха печен фасул или спагети. Естествено, тяхната цел бе след това да те въвлекат в разговори за Бог; Чарли обичаше да спори с тях, а аз — да се нахраня с безплатната храна.

Направи ми впечатление, че Сара му обръща особено внимание, но и през ум не ми минаваше, че тя може да е заплаха. Едва сега си давам сметка, че вероятно се е чувствал поласкан. Това, че не беше хубавец, не значеше, че не е суетен. И Сара се възползва тъкмо от тази негова черта.

Един уикенд отидох да видя майка ми и Сара го бе посетила в нашата квартира. Още щом се върнах, усетих промяната у Чарли. Стори ми се затворен и намусен. Един — два пъти посегна да ме прегърне, след което ме отблъсваше с необяснимо раздразнение. Не мина много и една нощ той не се прибра. Събудих се на другата сутрин сама и осъзнах, че най-вероятно е бил при нея.

Съсипана и унизена, имах чувството, че ще загубя разсъдъка си. Поне се държах по този начин. Лейла с детинска радост ме слушаше, докато й разказвах какви глупости върша. Как нахълтах в дома на Сара, когато Чарли беше там, и избухнах в плач и ридания. Как нощи наред връхлитах в стаята им, правех сцени и всичко възможно да нямат и минута спокойствие.

— Разкажи ми пак как ги намери да обядват в една кръчма и изля халба с бира върху главата й — обичаше да ме провокира Лейла.

След това ме уверяваше, че би отишла и по-далеч, като натрие храната в лицето й или я прободе с вилица. Често ме разсмиваше с описания на всички действия, които съм можела да предприема за отмъщение. Истината е, че се срамувах от постъпките си. Преследвах Чарли и Сара Уайт и се държах като истинска глупачка.

И тъкмо когато си мислех, че няма начин нещата да станат по-лоши, някакъв къдрокос непознат се вмъкна в жилището ми и като видял, че съм сама в леглото, се възползва от шанса си. Оказах се не само изоставена, но и изнасилена, и то само в рамките на няколко седмици. Ако не беше Лейла, която настояваше да отида в Лондон и да поживея в празния апартамент на майка й, не знам какво щеше да стане с мен.

 

 

С течение на времето всекидневието ми се завъртя около бистрото и хората, които работеха там. Все повече ми харесваше да се храня с персонала, да си говорим глупости, сврени около масата в кухнята, докато опитваме специалитета за деня. Допълнителните отговорности с изготвяне на дежурствата и смените, както и преброяването на прихода късно вечер, ангажираха съзнанието ми и запълваха деня. Трудно ми бе единствено в понеделник, защото тогава не работехме. Мисълта, че ме чака цял един празен ден, ме плашеше, ето защо започнах да се срещам с Гийон. Когато бе слънчево, обикаляхме с часове Лондон, а ако валеше, ходехме на кино или в някой музей. Той също като мен отчаяно търсеше с какво да запълни свободните си часове.

— Никак не си забавна — оплака се една сутрин Лейла и се хвърли върху леглото ми. — Събуди се, за да си поговорим. Какъв е смисълът да си тук, след като не ми говориш.

— Моля те, махни се — опитвах се да я умилостивя аз. — Не мога да спя до два на обед, но имам нужда от поне още един час сън.

Тя се просна с цялото си тяло върху мен и завря лице в моето. Усещах дъха й с аромат на кафе и цигари.

— Или си на работа, или с онзи грозен педеруга Гийон — оплака се тя. — Защо никога не идваш да си играеш с мен?

— Ще дойда — отворих аз очи, — но не сега.

Лейла се повъргаля игриво върху мен.

— Обичам те, Алис — въздъхна тя.

— Знам.

— Скучно ми е — не млъкваше тя. — А ти вече никак не си забавна.

Видях, че няма надежда да се отърва от нея.

— Добре, какво искаш да направя?

— Обличай се бързо. — Тя скочи пъргаво на земята. — Искам да ти покажа най-красивата гледка от Лондон.

Лейла облече жълта копринена рокля и чифт „Док Мартенс“, пъхна кутия от френските си цигари в малка чантичка с мъниста и ме поведе към Сейнт Джеймс Парк. Застанахме на моста по средата на езерото.

— Нетипично за Лондон, нали? По-скоро имаш чувството, че си в приказка — победоносно обяви тя.

След като се успокои, че съм оценила по достойнство най-красивото място в града, тръгнахме към Чайнатаун и седнахме в ресторант на „Уордур стрийт“ да хапнем дим сум. След това се отбихме в кръчма на гърба на театър в Сохо и прекарахме остатъка от следобеда на чашка. По едно време трябва да сме изглеждали вече леко подпийнали, защото възрастният мъж, който до този момент ни поръчваше вино, настоя да ни заведе в съседния ресторант. Той дори твърдеше, че е собственикът му. Вероятно казваше истината, защото макар да бяхме вече много пияни и прекалено шумни, ни донесоха шампанско и дори пица.

Безметежният и безгрижен живот, който водеше Лейла, ми се струваше опасен и направо упадъчен. Но когато се качихме в последния влак на метрото, зачервени и вонящи на вино, а Лейла на висок глас се подиграваше с мераците на онзи богаташ, си дадох сметка, че почти през целия ден не съм се сещала за тревогите си.

Прекарах така близо цяла година: живеех в апартамента в Майда Вейл и внимавах да не докосвам стените. Имаше дни, в които работех много, в други — пиех много. Един ден, докато помагах при подреждането на масите, хвърлих случаен поглед към прозореца и го видях — червенокос мъж, който държеше току-що свита цигара и крачеше по посока на бистрото. Чарли, разбира се, който вървеше право срещу мен и се връщаше в моя живот.