Ники Пелегрино
Рецепта за живот (3)

Бабета

Бабета гледаше към морето и се опитваше да разбере какво съзерцава съпругът й от толкова време. Беше измъкнал на терасата стар стол от ракита и седеше в него, без да мърда, въпреки студа. Човек би помислил, че очаква посещение, но този ден никой нямаше да идва. Обикновено тук рядко се отбиваше човек.

Тази сутрин ги чакаше работа. Бабета бе решила да насади лук — от онзи, крехкия розов лук, който така подхожда на лятната салата. Нунцио винаги излизаше пръв в градината — леко прегърбен забиваше лопатата в пръстта и подготвяше със силните си ръце почвата и оформяше лехите. Сега обаче седеше неподвижен, с поглед, впит в хоризонта.

Лицето и очите му бяха застинали, изобщо не поглеждаше към нея, докато тя се опитваше да насочи вниманието му към себе си, като стържеше с метлата по теракотените плочи на терасата. С ниско нахлупена кафява шапка, той стискаше дръжките на стола, сякаш се боеше, че тя ще се опита да го вдигне оттам.

— Буонджорно, Нунцио — високо рече тя. Бе започнал леко да оглушава.

Съпругът й извърна най-сетне лице към нея — безизразно и с празен поглед.

— Буонджорно е мъртъв, Бабета — промълви той. — Буонджорно е мъртъв. — Сетне отново се извърна към далечината, сякаш нищо не бе казал.

Никога досега не е произнасял нещо толкова странно, помисли си Бабета, докато взимаше лопатата и после, докато обръщаше пръстта в лехата. От време на време вдигаше очи към него, но само колкото да се увери, че стои все така неподвижен, напълно безразличен към онова, с което тя се занимава.

Щом дойде време за обяд, той зае обичайното си място на масата в кухнята и зачака да му сипе. Натопи хляба в димящата гъста супа от фасул и паста, изчака да омекне и бързо и шумно я изсърба. След последната хапка бутна купата, за да бъде прибрана, и се върна на стола от ракита.

С настъпването на нощта влезе вътре, все така безмълвен. Бабета се зави с вълнения си шал и излезе да донесе дърва за огъня. Вечерта бе тиха, лунният сърп сребрееше. Докато вдигаше кошницата с цепеници, тя погледна към планинския склон, където както винаги се белееше статуята на Исус.

Двамата с Нунцио живееха тук от много години — от времето, когато предишният пазач, Умберто Санторо, почина — и всяка нощ тя се изпълваше със спокойствие при вида на фигурата, сякаш бе страж в мрака.

Мястото наистина беше самотно. Нямаха съседи, с които да си поговорят, нито кола, с която да превалят хълма и да отидат в града. Като момиче Бабета живееше недалеч от тук и всяка седмица отиваше със сестрите си в Тривенто, за да продават на пазара кошниците, които бе изработил баща им. Сега обаче по пътя, който се виеше покрай брега, минаваха толкова много коли, че тя никога не би дръзнала да тръгне по него, дори да бе сигурна, че краката й ще издържат разстоянието. Ето защо предпочиташе да си седи тук в компанията на Нунцио и статуята на Исус Спасител.

Естествено, от време на време имаха и посетители. Всеки вторник човекът за зеленчуците минаваше със своя пикап и Бабета му продаваше част от произведеното в градината. В сряда идваше касапина с хладилното камионче и ако имаха нужда от допълнителни пари, Бабета му продаваше няколко пилета или парче прошуто, от онези, които висяха в мазето, след като заколиха последното прасе. През седмица в четвъртък се появяваше рибарят и им предлагаше малки сепии или пакет миди. Тя никога не купуваше по много, а само толкова, колкото да сложи в пастата за вечеря.

Живеейки така икономично, Бабета много рядко посягаше към парите, които двамата с Нунцио получаваха всеки месец за това, че се грижеха за градината на празната съседска къща. „Вила Роза“ бе изолирана от околния свят, сгушена зад високите стени на оградата си. По времето, когато дойдоха тук за първи път, собствениците идваха всяко лято, за да поплуват в морето или да се возят в лодките си. Бабета добре помнеше как всичко наоколо оживяваше. Но от много години насам никой не си правеше труда да идва и къщата имаше занемарен вид. Розовата боя на стените се лющеше и Бабета подозираше, че и покривът е започнал да тече.

Все пак те двамата с Нунцио нямаха грижа за постройката. Плащаха им, за да поддържат терасираната градина, която се спускаше към брега и в която имаше само лимонови и нарови дървета. След като се увериха, че никой не идва с години, бяха си позволили да насадят тук-там в пръстта артишок и малко зелен фасул от най-крехкия сорт.

Бабета с изненада установи, че парите продължаваха да пристигат всеки месец в банковата им сметка. Защо собствениците ги пращаха, след като градината пустееше и нищо не можеше да спре бурените? Така постепенно сумата бе станала внушителна. Винаги когато дъщеря й София идваше от Салерно, Бабета искаше да посетят банката, за да се увери, че парите са все още там.

София не можеше да разбере защо майка й отказва да ги харчи.

— Купи си някаква дреха, мамо, или поне смени пердетата, за да развеселиш къщата си. Достави си някакво удоволствие.

Ала Бабета всеки път поклащаше упорито глава. Тя си имаше всичко необходимо. А и наличието на парите, които се трупаха месец след месец, й създаваше усещане за сигурност.

Подгонена от студения вятър, задухал откъм морето, Бабета внесе дървата и завари Нунцио на същия онзи стол с впит в пламъците на огъня поглед. Какво му ставаше на този човек, недоумяваше тя. Познаваше пристъпите му на лошо настроение. Сестрите й открай време повтаряха, че не е трябвало да се омъжва за мъж от Калабрия — известно бе, че кръвта на тези хора е подгрята от прекалената употреба на чили и в нея текат черни потоци. „Трябваше да избереш някое от местните момчета“, повтаряха те винаги когато тя понечеше да се оплаче от Нунцио.

Дори когато застанаха пред свещеника, тя за миг се бе усъмнила в избора си. Той беше десет години по-голям от нея и съвсем не бе онзи мъж, когото си бе представяла за свой съпруг. Само че вече бе твърде късно. Бе избрала посоката, в която животът й щеше да поеме, и връщане назад нямаше.

С течение на времето двамата с Нунцио свикнаха един с друг. Когато изпаднеше в някое от неговите настроения, тя се затваряше в мазето, докато той не дойдеше пред вратата и плачейки, обещаваше, че няма да се повтори. Случваше се такова мрачно настроение да трае седмици, та дори и месеци и Бабета знаеше, че единственото, което трябва да прави, е да си мълчи, докато нещо в него прещрака и той отново се върне към нея.

Това, което обаче се случваше сега, бе нещо съвсем различно. Не помнеше той да не похване работа през целия ден, все едно колко тъжен или ядосан е, винаги успяваше да вземе лопатата и да излезе в градината. Задачите му бяха да подреже лозовите пръчки през зимата, да подготви земята, за да може тя да насади семената и разсада през пролетта. Обикновено работеше здраво, докато станеше прекалено горещо или настъпеше нощта.

Не се бе случвало да седи на стол от сутринта до вечерта с поглед, вперен в пространството. Не помнеше да е виждала и това изражение — празно и застинало, все едно той бавно и постепенно се затваряше.

Бабета искрено се разтревожи, че мъжът й започва да губи разсъдъка си.