Ники Пелегрино
Рецепта за живот (37)

Бабета

Бабета се бе научила да наблюдава. С течение на времето бе станала много добра. Изминалите години с Нунцио я бяха научили да забелязва всяка дори най-малка промяна в нечие изражение. И макар да не можеше да разговаря с Алис и да нямаше никаква представа за живота на момичето отвъд „Вила Роза“, тя виждаше, че то е разстроено. Долови го от самото начало. Имаше нещо крехко в нея, нещо се бе прекършило и никога не бе заздравяло както трябва. Какво ли можеше да се е случило, питаше се често тя.

От известно време усещаше някаква нова лекота в изражението й, особено след като онази другата замина. Лицето й се разтягаше много по-често в усмивка, дори походката й бе станала някак по-лека. Но ето че откакто вятърничавата й приятелка се върна, Алис отново живееше някак със стиснати зъби. Бабета виждаше, че си намира занимания в градината, за да остане повече време сама, на няколко пъти дори се залови да помага на Нунцио, докато той прекопаваше лехите в тяхната малка градина. Интересна гледка бяха те двамата. Съпругът й почти не се движеше, докато Алис не се спираше. И все пак нещо ги свързваше. Необяснимата тъга. Сякаш и двамата се бяха предали.

Бабета наблюдаваше момичето как работи в градината. Завеждаше я понякога в кухнята си, за да изпият по чаша лимонада от прясно изстискани лимони или да опита току-що сготвена гозба. Алис оставаше неспокойна. Усмихваше се, кимаше, но не посягаше да опита отново от особено вкусния сос, нито се интересуваше какво има в него.

Бабета искаше да помогне. Мъчеше се да измисли начин, по който момичето да открие поне малко щастие. Докато работеха заедно, тази мисъл не спираше да се върти в главата й, все трябваше да има нещо, което можеше да направи. И най-неочаквано нещо й хрумна. Спомни си, че знае едно място, което е още по-тъжно от Алис. То можеше да й покаже колко мрачна и безнадеждна е посоката, към която се е запътила.

С известно усилие успя да я убеди да се качи с нея на мотопеда. Алис доста се обърка от тази нейна внезапна настоятелност да се разходят и даде да се разбере, че няма желание да напуска градината. Най-накрая се съгласи и двете яхнаха мотопеда. Бабета показваше пътя. Поеха на юг и пътуването, по време на което Бабета леко потреперваше при всяко разминаване с тежките камиони, се стори на възрастната жена по-дълго, отколкото очакваше. Така или иначе, тя намери мястото. Спряха пред схлупен параклис в скалите. Изминаха пеша стръмния последен участък до входа, след което слязоха по стръмни стъпала. Оказа се, че Бабета има още сили и издръжливост.

— Гледай ти! — възкликна Алис изумено, когато прекрачиха прага на просторната кухина с капещи сталактити, в чието дъно се виждаше олтар. Почти нищо не се беше променило, откакто преди много години Бабета се бе омъжила тук. Това бе все същото изоставено и неутешимо място, на което Бог бе избрал да заяви присъствието си. Но на Алис очевидно й хареса. Тя докосваше стените и скалните образувания, които бяха като кожа на змия на пипане, и възкликваше изумена пред каменните фигури.

Бабета натопи пръсти в светената вода, прекръсти се и отиде да коленичи пред олтара. Зарадва се, че в този ден няма свещеник и никой не прекъсваше молитвата й, нито очакваше тя да отиде на изповед. Възрастната жена затвори очи и отправи молитва за помощ за момичето. Молитвите й преди време бяха чути и тя се надяваше и този път това да се случи, знаейки чудесно, че трябва да има търпение. Години наред се бе молила за дете, нищо друго не искаше и ето че най-накрая се бе появила София. Богът на Бабета обаче удовлетворяваше желания тогава, когато той реши. Също като Нунцио бе тих и скръбен, но винаги готов на изненади.

Някак несръчно Алис коленичи до нея, сякаш не беше правила такова нещо от години. Вместо да затвори очи, тя вдигна поглед към тавана на необикновения храм и не сключи пръсти в молитва, но Бабета бе сигурна, че тя се моли. И от това й стана приятно. Два гласа вместо един можеха и да накарат Бог да се поразбърза.