Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Recipe For Life, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 16 гласа)

Информация

Разпознаване, корекция и форматиране
Regi (2020)

Издание:

Автор: Ники Пелегрино

Заглавие: Рецепта за живот

Преводач: Теодора Давидова

Издание: първо

Издател: Санома Блясък България

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Инвестпрес АД

Редактор: Таня Горчивкина

ISBN: 978-954-8186-95-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10749

История

  1. — Добавяне

Алис

Изпитах истинско облекчение при вида на „Вила Роза“. Бях си представяла как би могла да се промени през годините, но в мига, в който я зърнах през отворената порта, установих, че тя си е все същата.

Пристигнах със самолет до Рим, оттам с влака до Тривенто, откъдето взех такси. Не можех да откъсна очи от гледката, докато взимахме завоите по стръмния планински път. Лейла щеше да ме чака във „Вила Роза“, но се мъчех да не мисля за нея. Наблюдавах стръмните скали и изсечените от вълните скални ръбове, съзерцавах просторното синьо небе и всички онези части от пейзажа, които толкова много ми бяха липсвали през годините.

Щом таксито спря, обърнах очи към дома на Бабета. Какво ли беше станало с тази толкова мила старица. Сигурно бе напуснала този свят. Ако това бе така, дано поне краят й да е бил лек.

В този миг видях Лейла, която идваше да ме посрещне и изчака под наровото дърво, докато се разплатя с шофьора на таксито. Видя ми се красива, но някак крехка.

Чао, бела. — провикна се тя. С нещо ми напомни предишната Лейла, но това беше само далечен спомен. Скръбта бе изцедила цветовете от цялото й същество. Връчи ми чаша лимонада и ме поведе към терасата. — В името на миналото — едва чуто промълви тя.

Видя ми се изтощена. С повехнала кожа на лицето. Тук-там в иначе черната, небрежно прибрана назад коса се виждаха сребристи нишки.

— Много съжалявам — рекох аз. Думите бяха слаби, но какво друго да каже човек.

— За какво по-точно? — извърна тя лице към мен.

— За загубата ти и… за това, че те разочаровах.

Известно време тя мълча замислено.

— Мисля, че на всичко това трябва да сложим точка. Какво ще кажеш? Може би така ще успеем и да го забравим. Но кажи ми, Алис, защо? Какво те накара да ми обърнеш гръб? Само случката с Лучо ли е причината?

Очаквах рано или късно този въпрос и въпреки това не знаех какво да отговоря.

— Не съм сигурна — колебаех се аз.

— Не може да не си разбрала колко важен човек беше ти за мен. — По всичко личеше, че Лейла говори много сериозно. — Колко голяма нужда имах от приятелството ни.

Гледах я втренчено, отвратена от себе си, копнееща да не говорим за тази минала история и всички останали бъркотии, които забърках и за които не исках да мисля.

— И въпреки всичко го направи.

— Знам… Много съжалявам.

— Няма нужда да го повтаряш. Единственото, което искам да знам, е защо.

Въртях чашата между пръстите си и се мъчех да намеря начин да го обясня.

— Кажи ми защо — настояваше тя с изтънен от напрежение глас.

— Предполагам, че… Мислех си, че ако не мога да имам Лучо, то тогава ти не трябва да имаш мен — признах най-накрая.

— Значи си ме наказвала?

Кимнах засрамена.

— А когато осъзнах каква глупост е това, не виждах вече път назад.

— Бях сигурна, че след първата ми книга ще се обадиш — с копнеж в гласа продължи Лейла. — Тази книга беше нашата история. Писмото ми до теб. Всъщност може и да не си я чела.

— Чела съм всичките. И книгите, и интервютата ти във вестниците и списанията. Наистина всичко.

— Но не се обади.

— По онова време ти жънеше толкова много успехи, че не вярвах да ти е до мен.

— Мама така и не успя да го проумее — горчиво се засмя тя. — Беше решила, че аз съм направила нещо ужасно. Разказах й историята с Лучо, но тя не искаше да повярва и все питаше: какво още? Според нея грешката била единствено в мен, защото Алис не е такъв човек.

С всяка следващата дума се чувствах от зле по-зле.

— Защо ме повика тук? — попитах аз. — За да проведем само този разговор ли?

— Не, не разбира се. — Тя протегна ръка и докосна лакътя ми с изстинали от студената чаша пръсти. — Писах ти и в писмото, че те чувствам близка като сестра. Сега съм съвсем сама, мама я няма, имам много любовници, но не и съпруг. Нуждая се от сестра. Наистина, Алис.

— И избра мен. Готова си да ми простиш, независимо от това, че аз не мога да ти простя за Лучо?

— Да.

— И знаеш, че нищо няма да е същото като преди? Вече сме други хора.

— Естествено, че сме други. — Неочаквана усмивка разтегна лицето й. — Може би не знаеш, че от време на време се чувам с Чарли, за да разбера как си.

— Та ти дори не го харесваш — възмутих се аз. — Винаги си била против него.

— Не знам, вероятно съм омекнала — сви рамене тя. — Много ми помагаше да разбера какво става с живота ти през всичките тези години.

Това, че са си говорили зад гърба ми, ме порази.

— В такъв случай знаеш, че живея с Тонино.

— Да — кимна тя. — Чарли не мисли, че си щастлива с него. Според него го правиш заради удобството. В интерес на истината той има още доста какво да каже по въпроса.

Бях забравила, че не можеш лесно да заблудиш хората, които те познават и безпогрешно могат да отделят новите ти обвивки, да разгадаят пренареждането, което си мислиш, че правиш, за да разчетат скритото отдолу. Почувствах се зле.

— Живея в красив дом и запълвам времето си с неща, които ми доставят удоволствие — отбранително занареждах аз. — Дай боже всеки му да има моите проблеми.

Лейла само се усмихна.

— Няма значение. Да изпием още по една чаша и да влезем вътре да хапнем. Добре чу. Сготвила съм нещо за теб. Макар че едва ли ще ти направи голямо впечатление.

Едва когато атмосферата между нас се разведри, успях да се огледам както трябва. „Вила Роза“ изглеждаше някак овехтяла. Къщата имаше нужда от боядисване, а в градината долу се виждаха стръкове неприбран артишок, разцъфтял в пурпурни тръни, и преплетени доматени прорасляци, саморазсадили се на воля.

— Жалко наистина — въздъхнах аз. — Ако беше тук, Бабета би се възмутила, като види на какво е заприличала градината й.

— Бабета ли? — вдигна изненадано поглед Лейла. — Тя е още тук. Чудя се какво да поискам за къщата й.

— Наистина ли? — не вярвах на ушите си аз. — Онази възрастна жена е още жива? Тя трябва да гони стоте.

— Нямам представа на колко е — засмя се Лейла. — Знам само, че като луда кара стария мотопед по пътищата. Направо се е прочула в района. Дори успява да напъха стария Скай в някаква кошница и я слага на гърба си. Гледката не е за изпускане.

— Шегуваш се, нали?

— Не — поклати глава приятелката ми. — Непременно отиди да я видиш.

Мисълта, че Бабета е още наблизо, внесе известно спокойствие в душата ми. Може пък и да не сме се променили толкова много.

Слънцето постепенно се спусна в морето и розовото зарево, обагрило небосклона, съвсем изсветля. Влязохме вътре, за да хапнем. Лейла беше приготвила лека вечеря — запечени във фолио крехки филета от бяла риба с каперси, маслини и лимон, прясна салата от рукола и затоплен във фурната хляб.

— Чудесно — похвалих я аз. — Просто, но вкусно.

— Заслугата не е моя — сбърчи нос Лейла. — Рафаела ми каза какво да приготвя.

— Рафаела ли? — това бе поредната ми изненада. — Виждате ли се?

— Да. Често се отбива. Почти е осиновила Бабета след смъртта на съпруга й. Тя е и причината старицата да кара онзи мотопед.

— Променила ли се е? — не можах да скрия любопитството си аз. — Още ли е така красива?

— О, да. И мисля, че нейната хубост няма да увехне до края на дните й.

Втренчих се в празната си чиния.

— Ще ми се да я видя отново.

— Тя със сигурност ще иска да се срещнете, още повече че живееш със сина й.

— Тя обаче не знае за това.

— Напротив — смутено произнесе Лейла. — Вината всъщност е моя. След като Чарли ми разказа за вас, го споменах между другото пред Рафаела. Нямах представа, че е тайна.

— Наистина не разбирам. Знаела е за нас, а нищо не е споменала пред Тонино.

— Вероятно защото е засегната. Или бясна. Тя не е лесна. А и повече от очевидно е, че двамата с Тонино не си говорят много. Винаги заявява, че той е толкова зает с бизнеса си, че няма време да й се обажда дори.

— Сигурно това е причината — кимнах аз.

Изкушавах се да питам за Лучо, дали продължава да прави пици, дали е все така привлекателен… Оженил ли се е… Не ми се искаше да призная, че още мисля за него. Ето защо насочих разговора към по-безопасни теми. Помолих Лейла да ми разкаже повече за Бабета.

— Мама се съгласи да я остави в къщата им в замяна на това, че ще се грижи за кучето и градината. Сега вече е твърде стара, за да може да прави нещо повече от това да мете алеите, и според мен се преструва, че не вижда колко запуснато е тук всичко останало. Никога не посмяхме да повикаме някой друг да оправи малко градината, защото тя щеше да вдигне страхотна врява.

— Аз ще се заема — отсякох аз. — Докато съм тук, ще разчистя. Но ще трябва да наемеш някой, който да продължи да поддържа всичко. Градините са своенравни създания. Оставиш ли ги без контрол, правят каквото си искат.

— Наистина ли би го направила? — с огромно облекчение попита Лейла. — Само като си помисля колко подивяло е всичко, не искам да прекрача прага навън.

— Познато ми е — засмях се аз.

От този миг нататък общуването ни стана далеч по-леко. Лейла донесе плато със сирене, белени орехи и тънки резени плодове и го сложи на масата между нас. Беше толкова приятно да седим и да си бъбрим. Усетих как настроението ми значително се подобрява.

Скоро след това обаче мислите ми отново бяха завладени от проблемите, които ме очакваха оттатък стените на „Вила Роза“ — гневът на Рафаела, чарът на Лучо. Толкова много усложнения. Май беше най-добре да остана скрита тук сред високата трева и преплетените бурени колкото се може по-дълго.