Ники Пелегрино
Рецепта за живот (54)

Бабета

Нунцио издъхна в самия край на зимата. Една ясна утрин Бабета го завари неподвижен и студен в любимия стол от ракита, със сгушено в краката му кученце. Тя го зави с одеяло и се зае с къщната си работа, все едно е заспал. Сготви и остави тенджерата на печката, правейки се, че той е в градината и като се върне, топлата храна ще го чака. По едно време чу кучето да скимти отвън на терасата и сякаш точно този звук я събуди за истината.

Свали ключ от куката зад вратата и с бавни стъпки се отправи към „Вила Роза“. Откакто англичанките заминаха, не бе имала повод да влиза там и сега се чувстваше като неканен гост. Бяха й оставили ключа за спешен случай и този май наистина беше такъв.

Вътрешността на къщата й се видя влажна и студена. Прах покриваше списанията и книгите, по первазите на прозорците се виждаха умрели мухи. Бабета откри телефона и набра номера на София, приготвяйки се да изрече думите на глас.

След три-четири позвънявания най-сетне чу гласа на дъщеря си.

— Моля — с обичайната си енергия произнесе дъщеря й.

Бабета пое дълбоко дъх и каза:

— Баща ти почина. — И зачака да чуе жалостните вопли.

В крайна сметка София се погрижи за всичко. Уреди тялото на баща й да бъде пренесено в дома на покойниците и планира погребението. Написа списък с нещата, които трябва да се свършат, с формулярите, които трябва да попълнят, със сметките, които трябва да платят, и едно по едно ги отмяташе, щом бъдеха приключени. Тя готвеше и подреждаше къщата на майка си.

Освободена от обичайните си грижи, Бабета изведнъж се почувства загубена. Седеше в стола на Нунцио, завита с одеялото, което още пазеше миризмата му, мъчеше се да си спомни най-приятните мигове от живота им. Най-много обичаше да извиква спомените от времето, когато София беше малка и Нунцио ги водеше на плажа, където играеше с нея, водеше я в морето и щом някоя по-висока вълна наближеше, той я вдигаше високо, а момиченцето пищеше от удоволствие.

Бабета протегна ръка и зарови пръсти в козината на кучето, черпейки успокоение от топлината на неговото тяло. В съзнанието й изникна образът на Нунцио, по плувки, загорял и мускулест от строителните работи. Те двамата не мислеха много за бъдещето по онова време, нито си даваха сметка колко бързо ще остареят.

Ето че сега бе впила поглед в гледката, която той толкова често бе наблюдавал, и за нищо на света не можеше да се насили да мисли за онова, което я очаква. Прекарваше празните часове в милване на кучето и мисли за миналото.

Преживяното и познатото й вдъхваше чувство на сигурност.