Ники Пелегрино
Рецепта за живот (33)

Бабета

Вятърничавото момиче замина рано една сутрин и не се върна, но Бабета не съжаляваше. Нямаше да й липсва тракането на пишещата машина, което нарушаваше тишината всяка сутрин, нито гледката на излегналото се на терасата момиче, което пушеше и час по час оправяше тъмните къдрави коси, които вятърът разрошваше.

Без нея животът във „Вила Роза“ тръгна в едно по-спокойно русло. Всяка сутрин Бабета и Нунцио излизаха да работят в градината рано, докато е прохладно. Аврора често им носеше кафе, когато се събуди, понякога към него имаше и хляб с желе от нар. Обикновено тя се обличаше в бял, омазан със синя боя гащеризон и голяма широкопола шапка, която я пазеше от слънцето. Имаше дни, в които Нунцио й помагаше да пренесе статива при скалите, за да може да рисува там.

Щом слънцето започнеше да припича твърде силно, Бабета се прибираше в кухнята. Много скоро лукът в тенджерата ставаше златист, нарязаното пиле бе сложено, последвано от ризото с аспержи или цикория. Нунцио винаги знаеше кога е станало време за обяд и се появяваше на масата гладен и в очакване да получи порцията си, която неизменно обираше с коричка хляб до последната капка.

Всеки ден менюто бе различно: спагети с горчиви треви и аншоа, солена треска и печени чушки, телешки хапки с моцарела и прошуто. Макар всичко това да водеше до дълги преговори с месаря и рибаря, а и до по-сериозни харчове, за Бабета си струваше, тъй като искрено се радваше да види как се променя лицето на Нунцио в края на обяда всеки ден.

Въпреки усилията й той все така се затваряше в мълчанието си и продължаваше да прекарва дълги часове в своя стол следобед. А неговият глас й липсваше. Опита се да отвърне на упоритостта му с мълчание, но скоро се убеди, че така нищо няма да постигне. Може би той нямаше вече какво да каже, но пък тя искаше да споделя с него. Ето защо бъбреше, докато работеха редом в градината, сипеше в повечето време най-обикновени неща: че при това хубаво време реколтата сигурно ще е добра, че доматите направо са се „изстреляли“ след топлия дъжд. Нямаше начин да прочете по лицето му какво мисли за нейното бърборене. Той може би предпочиташе да чува песента на птиците или тази на щурците.

При посещенията на София се оживяваше едва забележимо, позволяваше да го целуне по бузата, но дори за нея нямаше думи.

Една сутрин Бабета се поуспа и когато слезе в кухнята, завари мъжа си вече да мели зърната кафе.

— Буонджорно, Нунцио — поздрави тя както всяка сутрин.

И каква беше изненадата й, когато той вдигна глава и кимна едва забележимо.

— Буонджорно, Бабета — с подрезгавял от дългото мълчание глас промълви той, после отново потъна в тишина и продължи заниманието си.