Ники Пелегрино
Рецепта за живот (45)

Алис

Открих Гийон в бистро за вегетарианци в Ковънт Гардън, едно от онези малки заведения, в които чиновниците отскачаха за обяд. Храната бе проста: огромни салати със свежи подправки и различни бобови растения, няколко вида супи, сандвичи и сладкиши. Нищо от менюто не би трябвало да го затруднява, но когато го видях зад плота, ми направи впечатление, че прави очевидни усилия.

Стори ми се някак смачкан и посърнал. Бях поразена — сякаш се бе вдигнала завеса и сцената се бе оказала съвършено различна от очакваното. Въпреки всичко, щом ме видя, той се опита да влезе в старата си кожа. За части от секундата бе предишният Гийон, когото познавах.

— Ето я и малката Алис, която още не се е отказала да извърви мъчителния път към славата той с колеблива усмивка.

— Оказа се неравен, трънлив и осеян с капани — отвърнах аз.

Беше очевидно, че Гийон има нужда от помощ. Купища зеленчуци чакаха да бъдат нарязани, камара от купи трябваше да бъдат напълнени с храна, а до обяд оставаше малко време. Съвсем машинално измих ръцете си и се включих — започнах да режа лук, моркови и целина за основа на супа. Той ме изгледа изненадано, но не каза нищо.

— Предупредих те, че работата в „Театро“ няма да е лесна — обади се той по едно време. — Ако смяташ да правиш кариера в ресторант от висока класа, наистина трябва да обичаш храната. Да си обсебена от нея. Иначе животът ти ще бъде непоносим.

— Не храната е моят проблем.

Докато сечах парчета тиква, за да я сваря и направя на пюре за супа, развеселявах Гийон с разкази за Раул. Самият факт, че споделях с него всяка грубост и обида, ми носеше облекчение. Скоро супата вече вреше и се залових да стържа на рендето салатено цвекло за специалната енергийна салата. Едва тогава спрях да бъбря.

През цялото време Гийон не говори много, само кимаше, все едно бе чувал всичко това и преди.

— Какво да правя? — най-сетне попитах аз.

— Най-очевидното е, че трябва да напуснеш. Има толкова много други заведения в града. Не виждам защо да продължаваш да стоиш там.

— В такъв случай Раул печели.

— Не си на състезание, Алис. А и той очевидно печели, щом те кара да се чувстваш толкова нещастна. Така че напусни. Не разбирам защо се застоя толкова дълго там. Ти си решително момиче.

Само че „Театро“ бе единственото място, където имах някаква връзка със семейството на Тонино, която не бях готова да скъсам. Не исках да си го призная и мълчах известно време, разбърквайки счукани ядки с настърганото цвекло, след което добавих накиснатия предварително в лимонов сок червен лук. Поръсих отгоре пресен кориандър и дресинг, подправен с малко чили, отдръпнах се една крачка и признавам, че харесах много произведението си.

— Сигурна съм, че на Раул му е писнало да ме тормози — промълвих най-накрая. — Ако стисна зъби и докажа какво мога, ще се наложи да ме остави намира.

— Може би… Макар че се съмнявам. Грубиянът си остава грубиян. — Гийон взе моята салата и я постави във витрината до неговите. — Защо не се опиташ да кандидатстваш за новото заведение на Тонино?

— Не вярвам да успея. Винаги е казвал, че няма да прехвърля персонал от един ресторант в друг. „Театро“ е флагманът. Не иска да отслабва позициите му с много промени. Изрично ни предупреди за това.

— Не се съмнявам. Очаквах материалът в „Стандард“ да го е вбесил. Случи се в неподходящ момент. Има още много работа по новия ресторант и „Театро“ му е нужен, за да привлича клиенти.

— Тонино изглеждаше ужасно, напълно скапан — споделих аз. Чудя се дори дали не съжалява, че се е хванал с новото място.

— Амбициозен човек като него? — Гийон разбърка супата. — Бил съм свидетел на много такива примери. Първият ресторант е огромен успех, въобразяват си, че са му хванали цаката, и отварят следващ, след него още и така създават цяла империя.

— И ако не внимават, всичко може да се срути пред очите им.

— Точно така.

— Господи… Надявам се това да не се случи с Тонино.

— Аз също. Случва се да е високомерен и арогантен, но в тежък момент се отнесе благородно към мен.

За първи път моят приятел се доближи до проблема си.

— Известно ми е — меко се съгласих аз и се престраших да продължа тази тема: — А сега? Как се чувстваш?

— Добре съм. — Очевидно не беше готов да говорим за проблема си.

— Чувстваш ли се по-силен? По-стабилен?

— Не точно.

Явно все още му бе трудно да признае.

Не исках да видя Гийон как пропада отново в пиенето, но не можех да измисля начин да му помогна. Ето защо всяка сутрин, преди да пристигнат сервитьорите, се отбивах във вегетарианското бистро. Не можех да обясня защо го правя, а и Гийон не питаше. Работехме един до друг, както навремето в „Театро“. Понякога коригираше начина, по който режа, друг път настояваше да сменя подправките, които съм избрала. Нямах нищо против, защото за мен това бе знак, че неговата увереност постепенно се възвръща.

Не ме смущаваше фактът, че работех по-дълги часове. Ако ръцете ми не бяха заети, а мозъкът ми не мислеше за следващата задача, ставах неспокойна. Излизаше, че единствено тежката работа крепи равновесието ми. Тоест не ми оставаха сили да мисля за бъдещето. Работата изпълваше целия ми свят и нямах нищо против.

По-добре, отколкото да го оставя празен и без смисъл, така поне си мислех.