Ники Пелегрино
Рецепта за живот (7)

Бабета

Дори когато небето бе покрито с облаци и валеше като из ведро или мразовит вятър вееше от морето, Бабета покриваше главата си със стар вълнен шал и излизаше да работи в градината на „Вила Роза“. Събираше плодовете, нападали от лимоновите дървета край къщата, плевеше цветните лехи, подреждаше саксии с мушката покрай грубия зид на каменната ограда. Не се вълнуваше от това, че собствената й градина има нужда от внимание или че огънят у дома може да изгасне и съпругът й да остане на студено. Той можеше да седи пред кухненската маса цял следобед, без някой да сложи пред него купа със супа или филия хляб с парченце пармезан. Сега Бабета се интересуваше единствено от „Вила Роза“.

Въпреки болките в лявото бедро и скованите колене, тя работеше с вълнение. От много време тук не се бе случвало нищо, а ето че предстояха промени. Докато работеше неуморно през деня, си представяше семейството, което би могло да заживее в старата къща: съпругата, която ще е облечена по последна мода, децата ще играят под нара, съпругът ще идва с колата в края на седмицата. Ще се радват да има в съседство човек като нея, който да наглежда имота им, докато са заети с останалите си ангажименти. Може би ще събират приятели през лятото, с окачени по клоните гирлянди от цветни крушки и музика до късно през нощта. Тогава тя ще си намери още един стол като този на Нунцио и двамата ще седят и ще наблюдават с часове как гостите им идват и си отиват.

Тъкмо бе решила, че вече се е справила с градината, когато се появиха онези трима мъже. Вкараха белия си пикап на заден ход през портата на „Вила Роза“.

— Внимавайте, ей — провикна се тя и се загледа в инструментите, привързани в каросерията — гребла, лопати и нещо, което според нея бе верижен трион, и още някакви сечива, с които само яки и силни мъже можеха да боравят.

— Кои сте вие? — попита Бабета. — За какво сте дошли?

— Градинарите — обясни най-възрастният. — Ще пооправим градината.

— Няма нужда. Аз се грижа за нея.

— Нали това е „Вила Роза“? — поиска да знае леко объркан мъжът.

— Да, така е, но сигурно има някакво недоразумение. Вече няма нужда от вас тук.

— Синьора, имаме нареждания. — Човекът извади смачкан лист хартия от джоба си и очите му пробягаха по написаното. — Да се подкастри пълзящата растителност, да се засади зеленчуковата градина с трева, да се напръскат бурените, да се измият пътеките, да се окоси тревата. Виждате, че ни чака много работа. Най-добре да се залавяме.

Цяла сутрин стомахът на Бабета се свиваше при всеки звук откъм съседите, от трополенето и буботенето на машините, от пукота на падащите клони. Опита се да се залиса с изостаналата къщна работа и буренясалата си градина, но все я влечеше към терасата, където се изправяше зад стола на Нунцио и се чудеше какво ли става зад високата стена, скриваща от очите й „Вила Роза“.

Към обяд не се сдържа и изстиска няколко лимона в голяма стъклена кана, поръси течността с малко мента, сипа много лед и понесе внимателно съда към „Вила Роза“.

— Рагаци — провикна се тя. — Сигурно ще обядвате вече. Донесох ви нещо, с което да се ободрите.

Мъжете приеха с благодарност освежаващата, леко нагарчаща напитка. Едва когато приключиха, Бабета посмя да се огледа. Всичко бе окастрено, дори преплетените клони на глицинията на горната тераса, градината й се стори оголена и някак засрамена. Забеляза, че тук-там бяха останали да стърчат бурени, докато всички издънки бяха изрязани до корен. Тя поклати глава цъкайки, но успя да се въздържи от коментар.